Мрачен снежен ден. Студеният вятър свистеше край ушите на хората и искаше да влезе под дрехите им.
Днес се смрачи много рано. Елисавета крачеше заедно с другите и от време на време разтриваше слепоочията си. Силно главоболие раздираше главата ѝ.
„Къде съм се забързала и аз, – каза си Елисавета. – В къщи ме чака толкова много работа, а децата пак са болни. Трябва да внимавам да им давам лекарствата точно на време, в последно време съм много разсеяна. В къщи е пълен безпорядък, нямам време дори да се обърна“.
И като си спомни за разхвърляните вещи, се разстрои.
Под краката ѝ локва. Тя не е колкото море, но бе достатъчна за да се намокрят крайниците ѝ.
Спомни си съвета на един психолог:
– Трябва да се настроите позитивно!
Но тя почти осезаемо усещаше сивотата около себе си. Опитва се да мисли: „Красиви са мокрите стебла на дърветата, с натрупалия сняг в клоните им …“
Но явно това не помогна. Мокрите крака и болките в главата набързо изтриха зародилите се естетически чувства.
Елисавета малко се стопли в маршрутката. Някаква дама до нея разговаряше на висок глас по телефона и обсебваше вниманието на всички в колата. Раздразнението нарастваше, готово да избухне в малък бунт.
На спирката се качи една бабичка. Порови в портмонето, погледна обявата за промяната на цените и въздъхна:
– Какво пак ли са дигнали цените на билетите?
И старата жена се насочи към вратата да слиза, тя не можеше да си позволи такъв билет.
До нея застана младеж и каза:
– Седнете, аз ще заплатя за вас.
Не изгря слънце, но изведнъж стана по-светло. Хората започнаха да се усмихват…..
Елисавета слезе от маршрутката. Тя видя как светлините на уличните лампи се отразяваха на пътя, а хората сякаш носеха със себе си само добри неща. Радост се разля в тялото ѝ, дори болката в главата намаля.
В къщи завари почистено.
– Мамо, – срещнаха я децата на вратата, – решихме да те изненадаме. А ти защо си така сияеща, сякаш чудо си видяла на улицата?
Да, тя бе видяла чудо не на улицата, а в маршрутката ……
