Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.

Данчо престъпваше от крак на крак неспокойно.

– Искам да стана шампион, – шепнеше си той.

Чу го баща му и го посъветва:

– Намери си някой, с когото да бъдеш в екип. Само така можеш да успееш.

– Наистина ли? – очите на Данчо искряха радостно.

– Ето ти един пример, – започна баща му. – В Пиренеите живее коза, която е търсена заради козината ѝ, но е трудно уловима.

– Защо? – попита Данчо.

– Защото зрялата коза има другар. Млада коза с добро зрение, добър слух и обоняние, която я следва навсякъде и предупреждава, ако се появи някой, който иска да ѝ навреди.

– Еха, – възкликна Данчо, – чудесно е да си имаш такъв приятел.

– А за носорога знаеш ли? – попита бащата.

– И той ли е имал приятел, който да го предупреждава?

– По-скоро приятели, – засмя се бащата.

– Моля те, татко, разкажи ми, – Данчо го погледна с очакване.

– Носорогът може да тича с голяма скорост, въпреки че има лошо зрение, е много безстрашен особено, когато го атакуват.

– Кажи ми кой му помага, – нетърпеливо подскочи Данчо.

– Добре, слушай тогава. Кожата на носорога е заразена с кърлежи, които са деликатес за малките птички. Те кацат на гърба му и кълват опасните буболечки, но тъй като имат остро зрение, предупреждават носорога при опасност. Така че ако искаш непременно да победиш, трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– А не можем ли сами? – попита Данчо.

Бащата потупа сина си по рамото и отговори:

– Така сме създадени, да работим в екип.

Живееше някога един заек. Викаха му Зави, защото бе много завистлив.

– Завиждам на лисицата за ловкостта ѝ, – почесваше по ухото Зави. – А Мечо какъв пухкав кожух има. Бих искал да съм трудолюбив като катеричката, да тичам бързо като кучетата, да имам мъдростта на бухала….

Той завиждаше на всеки за всичко.

Често Зави тежко въздишаше и си казваше:

– Около мен всички са талантливи, красиви, успешни, умни …, а при мен нищо. Защо на едни се дава толкова много, а при други няма.

Един ден на Зави му се отдаде случай да се запознае с животните, от които се възхищаваше.

Лъвът имаше рожден ден и бе поканил всички от гората.

Зави взе да мъдрува:

– Да отида или да не ходя?! Все пак аз съм един неудачник и не съм достоен да бъда гост на лъва.

Дълго мисли и накрая реши:

– Ще отида, макар само с едно око да видя своите кумири.

На празника всички се запознаваха, играеха, танцуваха, с една дума развличаха се.

Тази вечер Зави разбра, че всички животни са такива, какъвто е и той.

Успя да надбяга едно куче. Погали мече и установи, че козината му не е толкова пухкава, колкото неговата. Случи се така, че той даде съвет на бухала, а катеричката го помоли да ѝ помогне при събирането на ягоди.

Закахъри се Зави:

– Имал съм такъв голям потенциал, а съм си губил времето, силите и енергията да завиждам на другите.

Зави се сприятели със всички и започна нов живот.

Бе хванал страшен студ. Реката замръзна. Младежите решиха да отидат на езерото в гората да покарат кънки.

Ваньо предположи:

– Вероятно и то е замръзнало като реката. Все пак се намира на по-високо място.

Всички се съгласиха и потеглиха натам. Елена тръгна с тях. Бързо стигнаха и надянаха кънките си.

Елена се пързаляше доволна и усмихната, че е тук.

Изведнъж тя забеляза замръзнал заек в леда. Той не даваше никакви признаци на живот. Трупът му изглеждаше доста свеж.

Елена реши да вземе заека със себе си.

Виждайки замръзналия заек, девойката не отчете дебелината на лета на това място и скоро се намери във студената вода.

Тя бързо постави заекът върху леда. Мократа му козина моментално замръзна на леда. Елена се хвана за нея и внимателно изпълзя от водата върху леда.

След като я поздравиха за спасението, приятелите я отведоха. Дадоха и топли напитки и сухи дрехи.

Някой я попита:

– Какво ще правиш с този замръзнал заек?

Тя не бе го оставила на леда.

– От моя спасител планирам да си направя топли кожени терлички, – усмихна се Елена.

Преди да го срещнат, Ким бе живял един мрачен и подтиснат живот. Вечерно време избягваше срещи с буйни малки деца, които го дърпаха за козината, ушите и се опитваха да го влачат нанякъде.

Когато търсеше подслон се натъкваше на ръмжене и единственото нещо, което правеше бе да побегне, преди да бъде наръфан.

Ядеше единствено това, което можеше да докопа от обърнатия контейнер.

Един ден доведоха Ким в приюта за животни. Той бе много слаб. Имаше огромна захапка, а лапите с форма на патешки крака го правеха нежелан.

Ким имаше нужда от семейство.

Един ден приюта бе посетен от баща и син. Когато Владо видя Ким, много го хареса.

Болните зъби и раздразнителното ръмжене, затвърдиха желанието на бащата на Владо да запази известна дистанция от кучето, което бе избрал синът му.

– Не го харесвам, – заяви той на Владо. – Той е твърде малък и грозен.

Думите на бащата причиниха голяма болка на момчето, но психиката на Ким остана невредима.

Когато отчете огорчението на сина си по лицето му, той добави:

– Добре, добре, ще го вземем, щом толкова ти хареса, – макар и с нежелание даде съгласието си бащата.

Щом го прибраха в дома си, започнаха да се проявяват неразкритите до сега недостатъци на новото допълнение в дома.

Ким си избра да лежи върху възглавницата на дивана, от където можеше да гледа през прозореца заплашителния външен свят.

Мразеше да го вдигат, но използваше всяка възможност да се свре в нечий свободен скут и да спи там продължително време.

Изненадващо бе, но всички в този дом започнаха да харесват Ким.

Желанието му да „маркира“ територията из цялата къща, се превърна в неудобство за всички. Почистиха килимите, но Ким пак успя да повтори процеса на маркирането.

Сблъскаха се разочарованието на кучето с чистенето и дезинфекцията. Резултата бе един и същ всеки път.

Ким въздишаше дълбоко и се настаняваше в скута на този, който най-много бе мърморил против „маркирането“.

Пренебрегването на тази досадна практика беше почти мигновено, тъй като привързаността на четирикракия любимец беше неимоверно изобилна.

Един ден бащата на Владо гледаше тъмното петно до Ким и бе готов отново да му се скара, когато си спомни за безпределната любов на Бог.

– Да, – каза си той, – Той ме обича и не се е разочаровал от нередностите, които върша всеки ден. Бог знае моите бъркотии и грешки, преди да се случат. Той по никакъв начин не е изненадан от тях или опасения ми.

Бог вижда всеки грях преди да бъде извършен и въпреки това изпрати Сина Си като жертва, заместник, понасяйки наказанието, което ние заслужавахме. Любовта Му към нас е дълбока и привързаността му се простира безкрайно.

Така че скочете, въздъхнете и се свийте в скута на вашия прекрасен Спасител. Христос също изпитва удоволствие от нашата привързаност към Него, защото ние сме Негови възлюбени.

Ким продължаваше да дразни обитателите на дома, които го бяха приютили, но те намираха сили, усмихваха се и казваха:

– За негово щастие , ние имаме къса памет.