През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.
През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.
Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.
След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.
Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.
А ето какво се случи веднъж.
Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.
Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.
Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.
Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.
Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.
Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.
Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.
Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.
Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….
По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:
– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.
Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:
– Помощ! Михо се дави!
Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.
Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.
След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.
