Италиански учени от технологичния институт в Генуа са създали магнитна хартия с антибактериални и водонепроницаеми свойства. На такава хартия може да се пише и да се печата. От нея могат да се правят корабчета и самолети.
Технологията се основава на преобразуването на единични молекули от хартията в полимерни съединения. Трябва да се отбележи, че ако се използват наночастици от среброто, то веществото става антибактериално, а ако се вземе желязо – магнитно.
За да се предаде на хартията необичайни свойства е нужно да се потопи в течност или да се напръска повърхността й със специален спрей. В този случай около отделни влакна на хартията се образува покритие от наночастици.
Учените казват, че антибактериалната хартия може да се използва за опаковка на лекарствени и хранителни продукти, а нанохартия в състава, на която влиза желязо може да се използва за защита на пари и ценности. За защита на стари книги или други предмети в среда с повишена влажност може да се използва водонепроницаема хартия.

Целта на архитектите е била да създаде атмосфера на уединение, сред обкръжението на природата и многочислени книги поставени на интересно приспособени рафтове.
Необичайният вид на зданието се подчинява на правилата на съвременния дизайн. Според архитектите, сградата реагира на околната среда.
Плана на разположението му е логически неясен четириъгълник, формиращ максимално ефективна вместимост и ориентацията на просторните прозорци, пускащи в стилното, но мрачно пространство достатъчно количество дневна светлина. Необичайната къща е разделена на три части.
На първия етаж е холът и библиотеката. Малък триъгълен балкон тераса е пронизан от живи дървета, които архитектите грижливо са съхранили. В част от участъка в близост до дома има басейн.
Въженото стълбище към второто ниво, както и други архитектурни елементи на вътрешното пространство, напомнят приказни пещерни сводове.
Максималното приближаване на естествените покрития върху стените, тавана и подовете, както и елементи на вътрешна украса създават ефект на пълно сливане с природата – едно чувство на откъсване от шума и суетата на града.

Григорий дошъл в Печерския манастир при отец Федосий. От него той се научил на смирение, подчинение… Особено бил прилежен в молитвата и за това получил власт над бесовете. Дори когато били далеч от него, крещели: „О, Григорий, гониш ни с молитвата си….“
Тъй като древния враг по никакъв начин не можел да навреди на монаха, научил зли хора да го оберат. Той нямал нищо друго освен книги.
Една нощ крадците дошли и зачакали, кога Григорий ще отиде на сутрешна молитва, за да влязат и да го оберат. Монахът усетил идването им. Обикновено той не спял по цели нощи, а пеел и се молел в средата на килията си. Помолил се и за тези, които дошли да го ограбят: „Господи дай сън на слугите си, защото те напразно се трудят да угаждат на врага“.
И те спали пет дена и пет нощи. Когато се събудили монахът ги попитал: „До кога ще стърчите тук напразно, мислейки да ме ограбите? Идете си по домовете.“
Те станали, но не могли да вървят, защото изнемогвали от глад. Григорий ги нахранил и ги пуснал.
Когато за това узнал владетелят на града, заповядал да накажат крадците. Натъжил се Григорий, че заради него ще накажат тези хора. Тогава той отишъл, подарил част от книгите си на владетеля, а крадците били пуснати.
Останалата част от книгите продал, а парите раздал на бедните, като си мислел: „Да не попадне някои в беда, ако реши да ги открадне.“
Нали сам Бог е казал да не си събираме богатства на земята. Те могат да бъдат обрани от крадци. Нетленните съкровища са на небесата, където молец и ръжда няма да ги повреди, нито крадци могат да ги оберат.
А твоето богатство къде е?

Би ми се искало да ви разкажа за учители си по естествени науки, които съм имала в началното, основното и средното училище. Много малко от тях се опитваха да изградят мислещи личности от нас.
Всичко се свеждаше до наизустяване на периодичната таблица на елементите, на формулите за лостовете и наклонените равнини, на фотосинтезата при зелените растения, на разликите между антрацитните и битуминозните каменни въглища….
Нямаше усещане за погрешните идеи, в които хората някога са вярвали.
При лабораторните занимания в гимназията имаше предварително известен отговор, до който трябваше да достигнем. Когато не успявахме, получавахме слаби оценки.
Не получавахме насърчение да отстояваме собствените си интереси, подозрения или съмнения. На последните страници на учебниците имаше неща, които изглеждаха много интересни, но учебната година винаги свършваше, преди да стигнем до тях.
В библиотеките се съхраняваха прекрасни книги, но те не се споменаваха в класните стаи.
Сложното делене се преподаваше като набор правила от готварска книга — без никакво обяснение за това как тази особена последователност от прости деления, умножения и изваждания дава правилния отговор. В гимназията извеждането на корен квадратен се предаваше с благоговение все едно беше метод, даден на хората от върха на планината Синай.
Нашата работа се свеждаше до запомнянето на това, което ни е било заповядано. Получи верния отговор и няма никакво значение, че не разбираш какво всъщност правиш.
Това ни направи неактивни, слабо преценяващи и робуващи на избрана идея. Всяка инициатива бе умъртвявана в зародиша си.
Сега има повече свобода и повече възможности, но какво правим със всичко това?

Преди няколко години за Рождество била издадена една книжка с необичайно заглавие: “ Ако не беше дошъл Христос“. В нея се разказвало за свещеник, който в навечерието на Рождество сънувал свят, в който Исус никога не се е раждал.

В съня си забелязал, че няма никакви приготовления за празника. Никой не споменавал за Христос. Излязъл на улицата, а там нямало нито една църква. Върнал се в стаята си, а там всички книги за Спасителя били изчезнали.

Някой позвънял на вратата.  Малко момиченце го викало да навести умиращата му майка. Той побързал след детето. Когато влязъл в стаята на болната, седнал на края на леглото и казал:

– Аз ви нося думи на утеха.

Отворил Библията, но тя завършвала с книгата на Малахия. Новият завет отсъствал, нямало и думи за надежда и спасение. Той навел глава и заедно заплакал с болната отчаяно.

Два дни по-късно свещеникът стоял на гробището и присъствал при спускането на тлените останки на жената. Нямало думи за утеха, нямало и думи за възкресение, оставала само една безкрайна раздяла. Изведнъж той разбрал, че „Той не е дошъл“ и горчиво заплакал в съня си.

Внезапно се събудил от радостна песен идваща от близката църква. Станал и се зарадвал: „Той дойде“.

Нека да не забравяме в този ден радостната вест: „Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“ Лук. 2:10,11.