Колкото и да си подготвен от пътеводителите и книгите, пак ще останеш поразен, кагата видиш Йелстоунския парк. Природата сякаш тук е събрала всички причудливи форми, контрасти и багри. Всичко онова, което може да учудва и да очарова.
Планини, клисури, водопади, езера, гори се сменяха едно след друго като в калейдоскоп. Водата на горещите извори изхвърля частици вар, които като изстине, се втвърдява и образуват цяла система от тераси, сякаш издялани от мрамор. Тези тераси са ту тесни, ту широки. Те са обградени от висулки и фантастични дантели от сталактити. Съвършено белите тераси се сменят със светложълти, розови, сини, зелени, кафяви… Особено интересна е една висока тераса, която се нарича Кухнята на дявола. Това е тъмно пространство, в което се чува  глух тътен. Наоколо изхвърчат, като черни парцали, прилепи и почти докосват влезлите с крилете си…
И изведнъж нова декорация.  Златна врата от лава в златистожълт цвят, Лебедово езеро, дива планинска местност със снежни върхове.
По-нататък е Басейнът на гейзера Герис и горещите извори на Черния мърморко, Човек на минутата, изхвърлят струя всяка минута, Постоянно изригващи през двадесет минути. По-долу разноцветни кални извори, розови, жълти, бели….
Тези извори с шум изхвърлят гореща вода и тя падаше на земята във фантастични каскади.
Тюркоазната водна колона с необикновена синева и прозрачност се отразява в огледалната повърхност на Призматичното езеро. Наоколо има множество гейзери и горещи извори, мънички планински езера, изумрудени поточета с водопади…
Ето причудливият по форма гейзер Улей, Устничка, Лъв. А по-нататък, всред скалите, преливащо в топази и рубини, лежи Изумрудното езеро. То очарова.
Наистина и тук както навсякъде се виждат хотели за туристи, къщички с бензинови колонки за обслужване на автомобили, забавни павилиончета с разхладителни напитки.  И навсякъде натрапчиви реклами по стените, по оградите, по крайпътните дървета и даже по скалите. Тези реклами за зъбни пасти, тиранти, бръсначи, патентовани лекарства обезобразяват тези най-красиви в света пейзажи. Но по стария път се виждат още съвсем незасегнати  места.

Знаете ли историята с името на секвоята? — запита, усмихвайки се, Бари. — Между индианските вождове имало-един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако помислите, че той е бил дивак, размахващ томахавка, ловец на скалпове. Той бил много културен човек, изобретател на индианската писменост. Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити от ите преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят мамонтови зъби. Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали: тяхно, американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал! И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“. Обаче по-късно станало ясно, че и едното, и другото име е неправилно, тъй като новото дърво представлявало от себе си нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго, такова, каквото си е имало вече по-рано известното дърво от този род — „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя. Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка.

След като си прочел сума книги и видял много неща, стигаш до извода, че по-лесно е да се отговори на големите житейски въпроси, отколкото на малките.
Защото големите са само няколко на брой и с тях човечеството се е занимавало векове наред и гениални умове са ни завещали своите решения. А малките са стотици и никой не си губи времето да им търси отговор, и всеки ги решава, както случаят му подскаже.
Но малките въпроси бяха само тънки разклонения на по-големите, а по-големите на възловите, и всичко бе заловено едно за друго тъй гъсто преплетено, че приличаше на едно огромно хаотично разклонено коренище.
И аз пъплех като дребно насекомо из това чудовищно коренище и понякога си казвах: „А, ето го най-после изхода!“ – но това не бе изход, а само преход към следващия гъсталак.
Понякога си виках: „А, ето го най-сетне важното и основното!“ – но когато загребях с две ръце в него, наново установявах, че шепите ми са празни.

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време.
Желаеха поне за миг да се потопят в очарованието на чуждия живот. Така те явно прикриваха своята вътрешна празнота.
Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Те споделяха радостта си от мечтаенето да бъдат в друга епоха. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото?
Това е бягство от действителността. Но от какво бягаха по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си?
Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг и стига до страх. Подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
Може ли само върху това да се гради животът?
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото имаше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи. В глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, –  рече си той.
Та нали самият той живееше извън действителността, потопил се в света на своите книги и ръкописи.

Преди много години на Форума се разтворила пропаст. Като не знаели какво да правят, прадедите ни се допитали до Сибилините книги, купени от самата Сибила от петия римски цар Тарквиний Приск.
Оттам разбрали, че земята ще се затвори веднага, щом получи онова, което римския народ цени най-високо и оттогава нататък ще връща полученото в изобилие.
Хората започнали да хвърлят свещени хлябове, съкровища, сребро, злато…, но бездната не се затваряла. Накрая Марк  Курций помолил да му разрешат да се обърне към сената. Там той казал:
– Според мен, храбростта на войниците е най-скъпото притежание на Рим и ако някой доброволец се пожертва, земята ще даде преизобилно храбри мъже.
Надянал доспехите, възседнал бойния си кон и се хвърлил в бездната. Тя се затворила над него и на мястото избликнал ручей, пред който всяка година се принасяли жертвоприношения на Курций и се мълвели молитви.

В живота ни покълнаха новите технологии. Бързо стеснявайки традиционните хартиени книги, на сцената се изправи негово величество Интернет.
Добро ли е това или лошо? Отново празен въпрос. Такова развитие на човечеството не ни остава нищо друго, освен да се приспособяваме към изменилите се условия в средата на човешкото местообитание.
Книгата си отива. Книгата като осезаема реалност, която можеш да подържиш на ръце, да се полюбуваш на художественото й оформление, да почустваш тежестта й, да усетиш мириса на печатарското мастило, да се вслушаш в шумоленето на преобърнатите страници, да се докоснеш до нея с молив в ръка, да напишеш бележки в полето, да подгънеш страницата й и накрая да я поставиш на рафта, станал неотменима част от нашия интериор.
Електронния формат е лишен от такава веществена магия. Книгата просто е станала стандартен „файл“, а библиотеката стандартна „папка“. И всяка книга е само една „папка“ на „работното поле“. Удобството да се компресира каква да е цифрова информация, смалява всяка дейност до нищожна задача за компютъра. Тук събраните съчинения на класиците се съревновават по гигабайти със социалната мрежа.