Понятието родител хеликоптер се е появило за първи път през 1969 г. в САЩ в книгата „Между родител и тийнейджър“ написана от доктор Haim Ginott.
В нея се говори за проблемите между родители и тийнейджъри.
В книгата се посочват думите на един юноша, който се оплаква:
– Майка ми витае над мен като хеликоптер….
Оттогава, терминът се използва за обозначаване на специална категория родители, които прекалено много надзирават децата си и са напълно фокусирани върху живота им.
И това се отнася не само за периода на ранното детство и живота в училище, но също така и за времето, когато децата пораснат и станат студенти.

Елена много искаше да поговори с някой за това, което я тревожеше. Видя Донка и се запъти към нея, но тя беше заета с други проблеми. Нейна позната имаше семейни неприятности. Съпругът на тази жена преживявал кризата на седната възраст. Горката, едва издържала, а Донка гледала да я подкрепя.

– Накупил си цял гардероб нови дрехи, – разгорещено започна да обяснява Донка.

– Може би иска, да промени малко начина си на обличане, – предположи Елена. – С теб не сме ли го правили?

Донка поклати глава.

– Но тези дрехи са за много по-млади от него, в тях изглежда като оглупял човек – каза с тъга Донка. – Освен това се шляе по улиците, слуша музика, която обича съвремената младеж и се мъкне по разни заведения.

– Добре де, какво толкова, – каза Елена опитвайки се да успокои приятелката си. – На колко годи ни е?

– На 45, – ядосано изфуча Донка. – Казват, че била опасна възраст за  мъжете.

Елена се замисли сериозно, но какво може да се  направи в този случай?

– Присмях му се в лицето, – каза  ядосано Донка. – казах му направо, че изглежда смешен и съвсем не му подхожда да се облича като хлапе.

– И?

– Каза ми да си гледам работата, – очите на Донка святкаха яростно. – Каза, че аз вече може и да не ставам за нищо, но това не важало за него. Да го питаш ти него, за какво не ставам?

– Ужас, – отбеляза Елена.

– Горката Меги, седи си в къщи и се страхува за него, да не се забърка в някоя каша. Не можех с нищо да помогна, но му дадох оная книга..

– Каква книга? – скочи Елена.

– Как беше заглавието ѝ? Нещо от рода, …., съвети … за тийнейджарите, сещаш ли се?

Елена избухна в смях. Донка никога не го усукваше, казваше направо нещата.

– Добре си го наредила! – запревива се Елена от смях.

– Меги не може без него, – продължи тъжно Донка. – Точно това я притеснява, че мъжът ѝ на тези години е тръгнал да се доказва като мъжкар. Държи се като глупав наперен петел.

– Да им се чудиш на мъжете, – каза спокойно Елена, – какво им става на тези години? Излежда на тази възраст мъжете съвсем оглупяват. Лошото е, ако това се проточи за по-дълго време.

Двете замълчаха. Знаеха, че ако човек сам не се вразуми, нещата щяха да загрубеят.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Библиотеката е мястото, където отиваме за книги и други информационни материали на хартия. Но в щата Юта библиотечните ресурси са достъпни с едно кликва на мишката или докосване на екран, на какво да е място и независимо от времето.
„Това е един напълно нов подход към обучението и извличане на информация. До сега ние считахме библиотеката като вратата към знанието за света. Но това е портал,..“ – казва библиотекарката Дона Морис.
През последните години популярността на аудио и електронни книги, заедно с други цифрови материали непрекъснато се увеличава, което води до промени и в библиотеките.
През 2011 г. библиотеката на Юта предлага общо 111 670  електронни и аудио книги. До 2013 г. този брой ще нарасне до 1 милион.
С течение на времето, електронните книги бързо ще се превърнат в предпочитан формат за хора, които търсят информация. Дигиталната революция в Юта важи и за училищните библиотеки и детските книжки. Мобилно приложение FarFaria позволява на потребителите свободен достъп до една от книгите всеки ден.

Бяха ни подгонили като глутница. Знаех, че ако се добера до нея ще се спасим. Тя беше дребна вещ, по-скоро приличаща на книга, от която струеше светлина.

Тичак като луда към искрящата книга. Когато стигнах почти до нея, някакъв лъч се стрелна от повътхността ѝ. Обхвана ме цялата. Започнах да се гърча, а в съзнанието ми идваха всички лоши неща, които бях направила. Заплаках, а усните ми шептяха: „Прости ми…..“ изреждах имената на всички, които бях огорчила и наранила.

Изведнъж ме обля силна светлина и в мен настъпи мир.

След мен дотича Влади. За секунди….. и с него се случи същото.

Нашата групата ни приближаваше, в очите им се четеше болка и страх. Те ни гледаха изумени. Изглеждахме им неестествено спокойни. Всеки, които застанеше в обсега на книгата, претърпяваше същата трансформация.

Тези, които ни гоненеха приближаваха. Чуваше се тътен. Всичко, до което се докоснеха се трошеше и смачкваше.

Продължихме пътя си. Пред нас се изпречи стъклена сграда приличаща на оранжерия. Стъкленият ѝ купол покриваше нещо полупрозрачно с неясна форма. Бързо намерих входа и се пъхнахме в нея. Видяхме стълби, по които бързо се изкачихме. Следваше коридор по който се понесохме напред.

Тези, които ни преследваха също влязоха в „оранжерията“. Не ги виждахме, но от грохота, с който се придвижваха ги усещахме.

Ето вече ни настигаха. Виждахме ясно първият. Той тичаше мощно и напористо.

Държах книгата и стоях обезсилена. Виждах следващия, който запотен наближаваше. Протегнах книгата напред и сноп лъчи излязоха от нея. Те се устремиха към първия, който вече ни достигаше. Изведнъж той зашочна да се гърчи и целия  да трепери. Викаше, но до нас думите му не достигаха. Изведнъж се успокои и ни се усмихна. Закрачи бодро към нас, но вече не изпитвахме страх от него.

Появи се следващият, гол до кръста, с пяна на устата. Този път не насочих книгата, но тя сама се фокусира върху втория нападател. и с него се случи същото, както и с първия.

Цялата група, която ни преследваше, стигна до нас. Но тези хора вече ни се усмихваха и протягаха ръце, за да ни прегърнат сърдечно

Сега вече знаехме как действа книгата, който беше в ръцете ни. Тя сияеше в мека наситена светлина и излъчваше лъчи, които ни караха да се обичаме и да се разбираме едни други.

Решихме с новооткритото „оръжие“ да тръгнем между хората, очаквайки да видим любящи и радостни лица.