Бяха навлезли доста навътре в пещерата. Вътре бе тъмно и влажно. Лозан светна с фенерчето и огледа стените, но светлината се губеше между вдлъбнатините на скалите и те трудно можеха да видят нещо.

Любен отвори раницата си и извади дистанционно управляема количка. След нея измъкна и лаптопа си.

– Това ще ни помогне ли изобщо? – засмя се Дина. – С камерата ще бъде още по-бавно.

– Освен камера тук е монтирано и лазерно картографиране, – поясни Любен.

– Това пък какво е? – недоверчиво, но с любопитство погледна Лозан към Любен.

– Докато управлявам дистанционно миниатюрния автомобил из пещерата, лазерът ще измерва разстоянията до стените и повърхностите и ще препраща получените резултати към лаптопа, а той ще конструира триизмерен образ.

– С помощта на този дребосък ще видим цялата пещера? – попита изненадана Дина.

– Системата ще генерира графично изображение на това, което можеш да видиш при нормално осветление, – поясни Любен. – Когато се включи светлината на фенерчето върху количката, видимото изображение автоматично се налага върху генерираното от компютъра. Връзката между отделните части на системата се осъществява от този малък предавател, който служи и за ориентир.

– След колко време ще заработи това чудо? – попита нетърпеливо Дина.

– Трябват му само няколко минути да събере и обработи информацията, – каза Любен. – Максималната скорост на автомобилчето е 60 км/ч. Моята работа е да го прекарам от единия край на пещерата до другия. Лазерът и компютърът ще направят останалото. Така ще получим общ изглед на това, което е в пещерата.

Любен постави автомобилчето на пода, стартира програмата от лаптопа и задвижи миниатюрната количка с дистанционното. Автомобилчето изчезна в тъмнината осветявайки пътя си с монтираното на него фенерче.

Любен насочи вниманието си към дисплея на лаптопа. След десет минути автомобилчето обиколи пещерата и се върна там, от където бе тръгнало.

– Страхотен си, Шумахер! – пошегува се Лозан.

– Все пак има полза и от електроните игри, – засмя се Любен.

На дисплея се появи груба картина на пещерата в триизмерен образ. Любен чукна още няколко клавиша и изображението стана по-ясно.

Сега те виждаха много добре всичко от пода до тавана в цялата пещера.

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.

Дядо Мраз стана тази сутрин по-рано и реши да поработи. Днес има основателна причина за това, Нова година е под носа му. Той включи лаптопа си и започна да проверява електроната си поща.
– Интересно е, че желанията на хората по празниците стават все повече. – започна да расъждава старецът на глас. –  Изведнъж всички започват да вярват в чудеса. По-преди, някой се молеха, друг пишел бележка и я слагал под възглавницата….романтика. А сега какви времена настанаха, изпратиш SMS и всичко е наред. Сега да погледнем какво има тук…
Дядо Мраз седна по удобно зад дъбовата маса, наля си горещ чай и започна внимателно да чете.
„Дядо Мраз искам конче, голямо и да скача! Бях добър през тази година и слушах родителите си. Иван 6 години.“
Белобрадият старец се усмихна и натисна клавиша ОК.. Желанието на момчето е изпълнено.
„Господи, направи така, че да се омъжа. 23-годишна девойка, пестелива и добродушна“.
– На добрия човек трябва да се помогне, – поглади брадата си стареца. –  Не е на точния адрес, но и това ще го оправим.
С бързо движение на пръстите натисна прехвърляне, а на мястото „До кого“ набра адреса за запознанства на Купидон, означи го като важно.. и напред.
„Искам пари, много пари!“
– Кой си ти..? – изненада се от желанието Дядо Мраз
Дядо Мраз прегледал характеристиката на просителя.
„Крадлив собственик на голяма компания, лъжещ сътрудниците и доставчиците си.“
– Ах ти, безсрамнико! – не на шега се разсърди стареца и пусна писмото в кошчето.
„Искам кола и апартамент. Михаил 23 години“.
– Я да видим….Така… Нормален човек, но безделник, – позамисли се стареца и написа. –  На работа от 1 февруари със заплата според длъжността…. Ще видим как ще работиш и после ще решим…, – старецът натисна ОК … и въпроса е решен.
Денят премина незабелязано и започна да притъмнява зад прозореца, но писма в пощата не останаха.
Дядо Мраз изключи лаптопа си и обу ботушите. В ъгъла го чакаше голям чувал с подаръци. Това е за най-малките, тези, които още не знаят да пишат. Тук Дядо Мраз е избирал играчки по свой вкус, на кого лисиче, на кого зайче… Добрите, стари меки играчки. Класика!
Дядо Мраз се качи в шейната и дръпна юздите, а елените го понесоха напред.
А на неговият емейл, продължаваха да пристигат писма с искания…., но не на всяко нещо е съдено да стане…

Двегодишният басет, дребно ловджийско куче, Джордж от Англия се спасил, като набрал номера на спасителите.
Кучето било само в къщи, когато станал инцидента. То се заплело в кабелите на телефона и щяло да се задуши.
Очевидно се измъкнал малко и набрал на телефон 999 – номера на спасителната служба. Операторът чул тежко дишане на другия край и решил на този адрес да изпрати бригада спасители.
Трябвало да помолят съседите да отворят, защото в дома освен Джордж нямало никой.
Кучето било в паника от това, че не можело да се освободи от кабелите. Невероятно, но на телефония клавиш 9 имало отпечатана кучешка лапа.
Подобна история се е случила една година преди това с лабрадора Макс. В жегата стопанката му го заключила в колата и отишла до магазина. Макс се придвижил на предната седалка и натиснал клаксона.
Небрежната стопанка дотичала да разбере какво става с колата й и се спуснала да спасява кучето си, като го извела на сянка, за да го охлади.

Музикалните способности на Равел започнали да се проявяват още в ранна детска възраст. Той имал абсолютен  музикален слух. Познава нотите  преди азбуката.
Веднъж с родителите си били на гости, където  не минавало без музициране. Същата вечер малкия Равел влязъл в спор с възрастните. Той твърдял, че нотата, която всички възприемали за „фа диез“ е в действителност чисто „фа“. Баща му го накарал да погледне клавиатурата и да види, че този клавиш е черен, следователно е „диез“. Малчугана настоявал, че това е чисто „фа“ и този клавиш трябва да се пребоядиса в бяло.
По-късно, когато домакинът на тази вечеринка проверявал настройките на пианото си,  установил, че то е настроено с половин тон по ниско…
Коментарите са излишни. Дарбата си е дарба. Но защо, често не и се доверяваме, особено, когато се проявява в едно дете?