Елена бе млада жена. Тя имаше проблеми в брака. Скоро бе научила, че мъжът ѝ изневерява.

Един ден съседката ѝ Дина видя угриженото ѝ лице и я попита:

– Какво става с теб? Какво те измъчва?

Младата жена със сълзи на очи сподели болката си.

– Ела за малко у дома, – покани я съседката.

Когато двете влязоха в кухнята, Дина взе една тенджера. Наля вода в нея и сложи картоф, яйце и смляно кафе.

Когато всичко завря Дина накара Елена да огледа какво се е получило от сварените продукти.

– Картофът е омекнал. Яйцето се е сварило, а кафето издава сладък аромат, – докладва Елена. – Какво искаш да ми кажеш с това?

Дина се усмихна и поясни:

– Виж и трите са изпитали едно и също „бедствие“. Врели са в горещата вода. Картофът е бил корав и непреклонен, но след това е станал мек и слаб.

– Аха, – усмихна се Елена, – яйцето е крехко вътре, но черупката го е защитила и то е станало вътре твърдо.

– Правилно разсъждаваш, – зарадва се Дина.

– Ами кафето? – попита Елена.

– С него се е случило нещо много интересно. То е променило водата.

– И? – недоумяваше Елена.

– Ако си като кафето, когато нещата стават най-лоши, ти напук на всичко ставаш по-добра и така променяш ситуацията. Ако хората са щастливи, това не означава, че са получили най-доброто. Те просто са направили най-доброто от всичко онова, с което са разполагали.

Дина бе силна жена. За това тя често криеше болката и страданието си от околните.

Един ден ѝ съобщиха за мъжа ѝ:

– Рак в последен стадий.

В следващите седмици и месеци Дина търсеше „скрити“ места, където неудържимо изливаше поток от сълзи.

Често тя се отдаваше на мъката си под душа в банята.

След като почина мъжа ѝ, паркингите се превърнаха в безопасно убежище за скръбта на Дина.

Днес се случи доста необичайна ситуация.

Дина се канеше да си поръча кафе. Тогава я връхлетя вълна от тъга.

Тя си пое дъх, опита се да задържи сълзите, но се разплака.

Лошото бе, че стоеше на опашката. Всички наоколо бяха радостни и щастливи.
Дина нямаше къде да избяга и да се скрие.

Всъщност не само я усетиха, но и я видяха.

Зад гишето стоеше младо момиче. Дина бе объркана и поради напора на сълзите си се чувстваше виновна.

Момичето ѝ се усмихна и ѝ подаде кафе с думи написана на него:

„Обичам те“.

Обслужващата на гишето не знаеше болката на Дина, нито причината за нея, но искаше да ѝ помогне.

С други думи момичето се опита да каже на Дина:

– Ти не си сама. През каквото и да преминаваш има хора, които искат да те подкрепят в болката ти.

Обикновено Наталия оставаше в къщи и се грижеше за децата. Днес докато заедно със съпруга си пиеше сутрешното си кафе, усети колко изморен вид имаше той.

Часове наред Румен работеше в малкия си бизнес, но върнеше ли се в къщи полагаше огромно усилие за да помага в домакинството и да се занимава с децата.

На вратата тя го целуна и прошепна на ухото му:

– Благословен ден.

На Наталия и се искаше да поеме част от бремето му, но не можеше.

Докато се занимаваше с децата ѝ хрумна да му изпрати съобщение, с което да го увери, че мисли за него, че го обича….

Точно в този момент в главата ѝ се прокрадна мисъл:

„Твоят съпруг е твоето висше призвание“.

И тя осъзна, че това бе истина. От всичко в живота ѝ той бе най-важния за нея, разбира се след Господа.

Бог не напразно ги бе събрал заедно.

– Да, – каза си тя, – трябва да почитам Румен, да го уважавам и да му помагам в изграждането му.

Мислите ѝ бяха бързо прекъснати. Така е, когато имаш малки деца.

Малко по-късно Наталия чу сигнал от телефона си. Някой ѝ изпращаше SMS. Тя натисна клавиш и разтреперана прочете съобщението:

„Обичам те. Оценявам всичко, което правиш за мен и децата. Доста съм натоварен в работата си и навярно ти изглеждам вял и апатичен, но това не е така. Аз съм най-благословения мъж на земята, защото имам теб. Не се притеснявай за мен. Дано и твоят ден мине добре. Обичам те много!“

Очите на Наталия се насълзиха. Тя благодареше и благославяше.

Препрочете още веднъж съобщението и добави:

– Днес Бог е говорил и на двама ни. Да, моето първо призвание е моят брак.

Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!

Утро. Виктор отвори очи и огледа безизразно ергенския си апартамент. Стана, приготви си кафе и докато го пиеше отбеляза:

– Животът ми е пълен провал.

Въздъхна дълбоко и потегли към работното си място. Автобусът бе претъпкан, а мислите му се влачеха едва едва:

„Сега ще имам работа с колегите си, а с тях честно казано никак не се разбирам. Постоянно ми лазят по нервите. А после какво следва в програмата? Връщане след работа в къщи. Претопляне на нещо купено от супермаркета, някакъв тъп филм и отново в леглото. Да, едно и също всеки ден“.

Виктор слезе на спирката, но не знайно по каква причина тръгна в посока обратна на офиса, в който работеше. Накъде отиваше и той сам не знаеше, а главата му тежеше като камък.

– Не, не мога да живея повече така.

Внезапно спря и разбра, че се намира на непознато място, на непозната улица близо до някакъв магазин. Погледна часовника си, но не се притесни много, а само тихо промърмори:

– И без това съм закъснял, не е лошо да видя какво има в този магазин.

За тезгяха го посрещна възрастна жена. Странно, рафтовете бяха празни. Виктор се смути, но нещо от вътре го караше да открие какво бе необичайното в този магазин.

– Добър ден, – поздрави учтиво той. – Вашият магазин изглежда някак …. интересен, не съм виждал такъв до сега. Какво продавате?

Жената се усмихна:

– Нямам представа. Всеки идва тук и си взема нещо, от което наистина има нужда.

– Това някакво разиграване ли е? – попита изненадан Виктор.

Жената само повдигна рамене и отново се усмихна.

– Животът ми е скучен и еднообразен. Имам нужда от радост, мир, любов, …. премерете ми един килограм от тези съставки.

Жената кимна загадъчно, а след това му подаде една платнена торба.

Изведнъж Виктор се събуди. Разбра, че се е успал и трябва със всички сили да тича към работата си.

Но …. в ръката си усети нещо. Това бе платнена торба.

Той бързо я отвори. В нея лежеше книга с тъмна кожена подвързия. На първата корица се виждаше кръст, а под него с големи букви пишеше: „Библия“.

И Виктор разбра, че това, от Което бе бягал цял живот го намери …..