В стаята имаше около петнадесет човека. Те бяха на различна възраст, мъже и жени. Щяха да участват в експеримент.

За някои това бе интригуващо, но за други бе просто печелене на пари за няколко часа. Хората изобщо не се познаваха, но в случая за тях нямаше никакво значение.

Отпред застана мъж с посребрени коси и смешни очила кацнали на носа му.

– Сега ще ви бъдат раздадени листове, на които е написана биографията на един човек. Прочетете я внимателно, – каза той.

След като приключи четенето, мъжът отпред продължи:

– Представете си, че това е биографията на едно от вашите деца. На всеки може да се случи такова нещо в живота. Сега имате възможност да промените историята на вашето дете, като изтриете всичко каквото пожелаете от живота му. Кое ще изтриете първо?

Заваляха предложения:

– Трудното справяне с ученето.

– Катастрофата.

– Финансови предизвикателства.

Изказванията бяха най-различни, но всички си приличаха по едно. Всеки обича децата си и би искал да живеят живот без трудности, болка и неуспехи.

– А сега помислете добре, – предизвика ги мъжът отпред. – Наистина ли това е най-доброто за тях? Вярвате ли, че един подсигурен и спокоен живот ще направи деца ви щастливи?

Тих и нерешителен глас се обади от задната редица:

– Можем да изтрием някоя болка или страдание, но ако това се окаже решаващо в живота им? Чрез това обстоятелство Бог може да предизвиква нашите деца да викат към Него.

Една жена се изправи отпред и каза:

– Ако пропуснат някоя трудна ситуация, децата ни могат да избегнат болката, но няма да бъдат закалени, няма да могат да стоят твърди и непоклатими в живота си.

– Това може да звучи сурово, – добави мъжът отпред, – но най-доброто за правилния растеж на децата са препятствията и трудните моменти. В страданията, неудачите и предизвикателствата в живота настъпва пробуждане.

Повечето в стаята бяха съгласни с това. За тях вече нямаше значение какво пише в поднесената им биографията. Те бяха сигурни, че децата им ще се справят с трудностите и в тях ще се пробуди нещо по-чисто и по-добро.

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

Влакът се носеше към поредната гара. Изведнъж кондукторът забеляза на релсите някакъв предмет.

– Там има дете! – Извика той, като сочеше с ръка към релсите.

Ема бе почти на годинка. Майка ѝ засаждаше цветя.

На детето му доскуча и то реши да се поразходи. Така то стигна до релсите …

Кондукторът се спусна към предната част на двигателя. Едва се държеше за леко издадената част отпред.

Когато достигна детето леко го избута с крак, далеч от опасността. След, което скочи от влака и прегърна Ема.

Детето бе получило леко порязване на главата и устната му бе подута.

То не осъзнаваше какво точно бе станало. Навременната намеса го спаси от сигурна смърт.

Бог бдеше върху това дете, затова то бе спасено.

Понякога така се случва и в живота ни.

Бог ни тласка или побутва, за да ни спаси от катастрофа, която не виждаме и не подозираме, че съществува.

Но Той е точно там, за да ни вземе на ръце, когато се нуждаем от помощ.

Мито бе професионален джебчия. Наумеше ли си нещо, веднага го получаваше.

Един ден видя как солиден господин купува красив диамант. Мито бе влюбен в този диаманта. Дълго време обикаляше бижутерийния магазин и кроеше планове как да го отмъкне.

Но днес му се предостави прекрасна възможност и той последва новия собственик на диаманта.

Мъжът си купи билет за влака и Мито тръгна след него. През цялото време го следеше и не отделяше очи от господина.

Когато мъжът отиде до тоалетната джебчията претършува целия му багаж, но нищо не намери. А когато собственикът на диаманта заспа, Мито го претърси, но всичко бе напразно.

Влакът пристигна на гара, до която господина си бе купил билет.

Обезверен от неуспеха си Мито се приближа към мъжа, който дебнеше през цялото време и с лице изразяващо пълна катастрофа му каза:

– Господине, аз съм професионален крадец. Опитах всичко, но без успех. Няма да ви притеснявам повече, само ми отговорете на един въпрос.

Мъжът само се усмихна, а Мето продължи отчаяно:

– Къде скрихте диаманта?

– Видях, че ме следиш след като купих диаманта, – повдигна вежди мъжът. – Когато се качих във влака, разбрах, че ще се опиташ да ми го вземеш. Чудех се къде да го скрия, за да не го намериш ….

Мето бе ококорил очи, готов да чуе за скривалището на господина.

– Накрая го сложих в джоба ти ….

Диамантът, който търсите е много близо до вас. Достатъчно е само да го поискате. Не се бавете, приемете Го, Той е ваш.

Дени и Габи имаха една мечта. Искаха да си купят лодка и да плават с нея в открито море.

Накрая се решиха:

– Ще продадем всичко, което притежаваме и ще си я купим.

И те го направиха. Оглеждаха дълго придобивката си и още не можеха да повярват, че са се решили на това. Голяма бе радостта им.

Плаваха няколко седмици, но една ранна утрин лодката и удари нещо под водата. Проби се. В нея нахлу вода и скоро екипирани със спасителни пояси, двамата трябваше да напуснат, голямата си мечта. Малко по-късно наблюдаваха как лодката се преобърна и изчезна във дълбините.

– Всичко, за което съм работила, което притежавах от дете, донесох със себе си, – извика отчаяно Габи. – Просто потъна и нищо не мога да направя.

След трагичната катастрофа на лодката си двамата изпитаха болезнената реалност на временните неща.

– Виж, – започна да я успокоява Дени, – Можем да се разболеем, още не започнали месеца можем да се окажем на червено. С годините намаляват зрението, слуха и паметта ни, но ние имаме нещо по-ценно – Исус.

Габи го погледна тъжно.

– Нали Той обеща, – въпреки безизходицата Дени продължи, „Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Исус ни обеща трайно съкровище на небето, където няма кражба, загуба или разпад.

– Да, – съгласи се Габи, – Исус отиде на кръст, така че самото Небе да бъде нашето вечно съкровище, дар, който никакъв банкрут, развод или ракова клетка не могат да ни го вземат.

И така, когато трагичните катастрофи в животът ни напомня, че всичко е временно, насочете погледа си към Исус, нашето трайно и вечно богатство.