Мобилният телефон на баба Стана запя. Без да погледне номера, възрастната жена натисна бутона и чу съвсем непознат мъжки глас:

– Вашият внук е претърпял катастрофа….

– Какво се е случило? – баба Стана се напрегна.

– Той е виновен за сблъсъка, разбита е скъпа кола, има и жертви, – започна да обяснява непознатият. – Трябва да платите, за да не влезе внукът ви в затвора.

– Колко?

– Две хиляди. Пригответе пари. Идваме веднага.

– Толкова пари нямам в къщи, – каза Стана.

– Ще дойдем и ще ви закараме до банката, за да изтеглите необходимата сума.

След като приключиха разговора, двамата мъже се засмяха и плеснаха дланите си.

– Тази май се хвана на въдицата. Давай да я караме в банката, – каза Киро.

След известно време една кола спря пред къщата на баба Стана. Възрастната жена ги видя и забърза към колата.

След двадесет минути бяха в банката.

– Забравих пин кода на картата си, – каза смутено баба Стана. – Да отидем до вилата, там в една тетрадка съм го записала.

От вилата, която се намираше на 35 километра от града взе торба пълна с картофи и друга с лук.

– Това сложете в багажника и да вървим, – каза тя на учудените мъже.

– Към банката нали? – захили се единият.

– Не, в къщи, – каза баба Стана. – С картофите няма да ходя в банката, а по пътя да спрем някъде да взема хляб и мляко.

Мъжете се спогледаха. Киро вдигна рамене. Двамата безмълвно се съгласиха. Нали после щеше да им даде парите.

Когато пристигнаха отново пред къщата на баба Стана, там чакаха трима полицаи, които арестуваха измамниците.

– Благодаря, че ме повозихте, момчета, – усмихна им се възрастната жена. – Успях да си платя за апартамента в банката и си взех зеленчуци от вилата.

Двамата арестувани мъже я изгледаха изненадано, ако имаха възможност, щяха да я разкъсат на парчета.
– А, щях да забравя да ви кажа, – погледна ги съчувствено баба Стана, – аз нямам внук.

На тези двамата друг път едва ли ще им дойде на ум да лъжат и заблуждават хората вече.

Мелина Рейс танцувала още от ранно детство, но мечтата ѝ за балет отстъпила назад, поради тежка автомобилна катастрофа.

От 2002 г. тя е претърпяла 30 операции на левия си крак, а през 2014 г. лекарите решили да ѝ ампутират крайника под коляното.
Специалистът по изработка на протези Хосе Андре Карвальо  се съгласил да помогне на Мелина. Той ѝ направил индивидуална протеза.

Леки и издържливи въглеродни влакна се закрепват на коляното, а гипсово стъпало ѝ помага да запази равновесия, опирайки се на 1 кв. сантиметър. Въпреки малката опора, стъпалото може да издържи теглото на Рейс и ѝ позволява да се движи плавно и красиво.

Протезата изисква допълнителни настройки, защото интензивните физически натоварвания могат да наранят коляното на Мелина. Но тя е изпълнена с оптимизъм и е решила  в следващите години да танцува напълно.

Днес балерината отново разучава сложната стъпка па и дълго се упражнява на приспособлението за различен вид опори.

Това стана неочаквано. Никой не бе предполагал, че може да се случи. Един неправилно паркиран автомобил на кръстовището и ….. Мартин се блъсна с колата си в него.

Той получи дълъг списък от сериозни наранявания. Множество фрактури на бедрената кост и челюстта, счупени ребра, увреден черен дроб, счупена ключица, фрактура на черепа и тежка черепно-мозъчна травма на главата.

Но неговата съпруга Даниела, не се отказа от него.

Мартин беше в кома и имаше само 10% шанс да дойде в съзнание, а шансовете му за пълно възстановяване бяха по малко от 5%.

Седмица след ужасната катастрофа лекарите предложиха на Даниела:

– Помислете добре, не е ли време да изключим системите, които поддържат живота на съпруга ви. Дори и да дойде в съзнание, той няма да бъде пълноценен човек.

– Не, молих се на Бог …. и реших, че е рано да бъдат изключен от системите, които поддържат живота му, – заяви твърдо Даниела.

На другия ден Мартин отвори очи. Той бе пренесен в рехабилитационен център, за да се „разбуди“ мозъка му. Очите му започнаха да следят хората в стаята, появиха се и други признаци на движение и отговори на въпроси.

Даниела с майка си прибра съпруга си у дома. Там тя започна да се грижи за него.

Заобиколен с любов Мартин започна да се възстановява много бързо. Първоначално той започна да движи крайниците си.

След три седмици започна тримесечна рехабилитационна програма, която включваше тренировка на  всекидневна реч, професионална и физическа терапия.

Мартин беше забравил предишния си живот. Той не помнеше и сватбата си с Даниела. Жена му се грижеше за нея, но той дори не знаеше коя е тя.

Постепенно Мартин се влюби отново в Даниела.

– Ти си се борила толкова много за мен – каза ѝ нежно той – и това е причината да съм тук днес.

Осем месеца по-късно Мартин направи първите си крачки. Година след това тичаше и не пиеше никакви лекарства.

Даниела и Мартин се обичаха още по-силно от преди. Подкрепяха се един друг и си помагаха.

– Лекарите знаят какво говорят, но това не означава, че са прави, – усмихваше се Даниела на въпросите на приятелите им. – Ако човек вярва в Бога, трябва да вярва и в това, което Той е обещал.

– Бог е изпратил Даниела в моя живот и Той знае, какво да прави, – подкрепи Мартин съпругата си.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.

Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.

Добромир се приближи до младежа и каза:

– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?

Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.

– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.

И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.

– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.

– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както  едно време, когато имах крака.

– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.

– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.

– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.

– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.

– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.

– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.

– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?

– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.

– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.

– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.

– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.

Станчо погледна часовника  си и извика:

– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.

Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.

– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.

Качи се в колата и потегли.