За много от нас думата „ангел“ е свързана с образа на съвършено божествено същество, което ни дава духовни напътствия. Ангелът е въплъщение на алтруизъм и щедрост.

В нашия език можем да похвалим човек, който е направил нещо добро с думите: „Той е като ангел“.

Ако отворим Библията на иврит, там ще открием съвсем друга картина на това, какво е „ангел“.

Ангели в Библията се срещат стотици пъти, но те са заобиколени от немалко неясноти. Типичния образ на ангел в съзнанието на много от нас, включва същество с удивителна красота, с крила и светещ ореол.

Но в действителност това небесно същество е дело на ръцете на художници от Ренесанса, което далеко стои от библейското изображение на ангел.

Какво казва Библията за ангелите?

В Библията на иврит ангел се означава с думата малах מַלְאַךְ. Коренът на тази дума е לאך и се отнася за „движение напред-назад“. Разбира се, това е трудна работа. От тук и още една дума на иврит, мелаха מְלָאכָה, т.е. “физически труд”.
Ангелът е посланик, който неуморно се движи между две точки и предава съобщения. Богът на Израел често използва ангели като посредници, движещи се между небето и земята.

В Библията ангелите нямат криле, те изглеждат както хората. Идеализираните художествени изображения скриват истинското значение. Древният език иврит скрива тайните значения на най-фундаменталните принципи в западната култура.

Един художник попитал собственика на галерията:

– Някой интересувал ли се е от моите картини?

– О, да! Един господин се интересуваше дали ще се дигнат цените на картините ви след смъртта ви. Аз му казах, че това непременно ще стане. И тогава той купи 15 от вашите картини.

– Чудесно! А кой беше този господин? – попитал художникът.

– Вашият личен лекар, – отговорил мъжът.

На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде  на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.

– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.

– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.

– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.

– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….

– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.

– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.

– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим

– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.

– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.

– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……

В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.