Тя беше обикновена гора. Слънцето я огряваше през деня, а вечер нощта простираше над нея тъмната си пелерина. Всяка животинка си бе построила дом и спокойно отглеждаше потомството си. Ако някъде имаше раздори и несъгласия, те се разрешаваха тихомълком от само себе си. В гората цареше привидно спокойствие.
Един ден тъмен облак засенчи старата гора. Той не носеше благодатна влага, за да я напои, нито ледени кристалчета, които можеха да я разкъсат. Никакъв вятър не го съпровождаше, дори полъх не се усещаше във въздуха.
Но нещо вибрираше във атмосферата. А тишината тежеше като оловна топка, надвесила се враждебно над горските обитатели.
Резултатът не закъсня. Изпълзяха от сянката незабравени обиди, плъзнаха клюки. Заредиха се крамола след крамола. Поводите за сбивания никнеха като гъби. Омразата и отмъщението вървяха ръка за ръка. Стонове, вопли и крясъци се чуваха от всеки храст. Мирът и любовта бяха  напуснали гората.
Малцина си спомняха за тъмния облак и се съмняваха, че бедата е дошла от него. Него отдавна вече го нямаше, но отровата му бе попила във всичко живо. Слънцето пак грееше, но лъчите му бяха студени и не топлеха никого. Болката  бушуваше в нечии сърца. Малко животни бяха прегърнали надеждата, че нещата ще се оправят.
Един ден капанът щракна и едно младо лисиче изписка. То опитваше да освободи заклещената си лапа, но опитите му погълнаха и малкото сила, която му бе останала. През последните три дни не бе успяло нищо да хване, за това носът му го заведи към железния звяр, който го бе заклещил в прегръдката си. Не му остана нищо друго освен да издава пискливи, макар и слаби, звуци.
По пътечката, отвеждаща до ручея, притича дребна сърничка. Чу писъците и наостри уши. Искаше да продължи, но нещо я теглеше към зова за помощ. Макар и неохотно, тръгна по посока на едва долавящите се вече стонове.
Стигна до храста и видя безпомощното лисиче. Веднага се досети какво се беше случило. Спомена за изгубената майка, попаднала в същата клопка, събуди болката в сърцето й.
Нещо се пропука в нея и тя пристъпи към нещастното животинче. Облиза муцуната на лисичето, за да го успокои. След това опита с тънките си крачета да разтвори желязната паст, но усилията й предизвикаха още по силно затягане на хватката. Двете животни започнаха да викат заедно за помощ. Прегладнял вълк прекоси поляната и чу зова. С няколко скока се намери при лисичето и сърничката. При вида на заклещеното животно мъка обхвана, като огън, сърцето му. Той зави и яростно се хвърли напред, за да се пребори с железните окови. Резултатът беше плачевен, лисичето остана в капана. Тримата отчаяно викнаха за помощ.
Там дойде и зайко, но неговото състрадание също не свърши работа. По-късно старата лисица оплака братчето си, но и това не спаси малкия нещастник. Малката група зовяща за помощ наедря, но резултат нямаше.
Накрая дойде мъдрия лъв. Той стъпи здраво и хвана с лапите си едната скоба. След това подкани останалите животни да хванат другата скоба и заедно да опънат зъбците. Наложи се още няколко животни откъм лъва да приложат силите си. След няколко напъна капана се отвори и лисичето невярващо извади наранената си лапа.
Някаква светлина огря групата животни струпали се около освободеното животинче. Топлина пропълзя по телата им. Тиха радост и нежна любов изпълни сърцата им. Щастлива птича песен докосна върхарите на гората. И никой не се учуди, че всички се обичаха и бяха готови да направят за всеки друг по нещо….
Гората се бе възродила!

Законът е мъгла, образувана от човешки настроения и грешки, която обгръща морето на живота и затруднява спокойното плаване на лодките, натоварени с деловите и социалните стремления на хората. Заразата, породена от погрешни съждения е благоприятна среда за процъфтяването на всички човешки злини. Мелница, в която случайно уязвените биват смилани между острите камъни на насилието и сляпата съдба. Поле на странна, съдбоносна, интересна, но безплодна битка на умове, в която невежите и неспособните, умните и озлобените, а също и слабоволните еднакво се превръщат в пионки, в играчки в ръцете на адвокатите, злоупотребяващи с техните настроения, суета, желания и нужди. Едно нечисто, отвратително, покваряващо зрелище, едно болезнено тълкувание на човешките слабости и грешки, явяващо се коварна уловка или капан.
В ръцете на силните, законът може да бъде щит и меч, капан, поставен пред краката на непредпазливия, вълча яма, изкопана на пътя на ония, които те преследват. С една дума, той може да бъде превърнат във всичко, което силните пожелаят. Врата към незаслужени облаги, в облак прах, който може да се хвърли в очите на ония, които се опитват да съзрат правдата, в завеса, спусната произволно между истината и нейното претворяване, между правосъдие и присъда, между престъпление и наказание. В повечето случаи юристите са интелектуални наемници, които могат да се купят и продадат за всяка кауза.
Човек винаги се забавляваше, когато слушаше техните банални, но прочувствени разсъждения за морала и в същото време ги наблюдаваше как лъжат, крадат, извъртат по всякакъв повод и за всякаква цел. И най-големите сред тях не са нищо повече от големи и безскрупулни хитреци, които подобно на паяци дебнат в тъмното иззад гъсто изплетените си мрежи приближаването на непредпазливи човешки мушици.
В най-добрия случай животът е свирепа, нечовешка, жестока, безжалостна борба, в която законът е едно от средствата, а неговите представители, едни от най-презрените участници.
Човек също използваше закона така, както би използвал и всяко друго оръжие, за да се предпази от някоя житейска беда и избираше адвокатите си така, както би избрал тояга или нож, с които да се защити.
Те са само оръдия нож, ключ, тояга, с които си служиш, и нищо повече. И след като ти свършат работа, плащаш им и ги забравяш. А що се отнася до съдиите, по правило те са некадърни юристи, издигнали се до положението си благодарение на някаква щастлива случайност, които не биха могли да се мерят с адвокатите, ако им се наложеше да си разменят ролите.
Човек не изпитваше уважение и към тях, твърде добре ги познава. Знаеше колко често те се проявяваха като подлизурки, политически кариеристи и политически наемници, нечии оръдия, приспособленци, изтривалки за краката на финансово и политически могъщите.

Патагонците са обитавали най-южните части на Америка.
Те закрепвали два камъка в двата края на едно въже. Всеки бил въоръжен с това просто оръжие. когато искали да хванат някой враг или животно.
Хвърляли единият камък в целта и веднага го издърпвали обратно, за да са готови да ударят втори път, ако се наложи.
А ако искали да хванат животното живо, без да го наранят, хвърляли умело единия край, който се замотавал около врата на плячката. После хвърляли и другия камък, чиято цел била да спре животното да не избяга.
Така се получавал капан от който животното не можело да се избяга и ставало плячка на човека.

Веднъж в годината между два от островите на южнокорейския окръг Чиндо морето се разделя и се образува проход с дължина 2 километра и ширина 40 метра.
Това става само за един час.
Много от местните жители и туристи свързват това явление с библейската история за разделянето на Червеното море от Моисей.
Разхождащите се по разкрилата се суша събират попадналите в този капан морски деликатеси.

Странно и противоречиво е битието на човека. Тоя, който си мисли, че го е разбрал и е прогледнал в него до дъно, за да го вмести в един калъп, общ за всички хора, бърка. Някой човек премисля всяка своя стъпка, претегля предварително всяко свое действие, напряга всичкото си внимание, за да се опази от примките, които „неведоми“ сили поставят на пътя му, и на края пак пада в капана им.
А друг човек върви безгрижно по житейските си път, нехае, не се взира на всяка крачка, радва се на хубавото, не си трови душата с мисли за разни сили и пак стига жив и здрав там, за където е тръгнал.
Защо стават тия работи веднъж така, а друг път иначе?  И кой е тоя човек, дето ще знае? Ако има такъв човек, който да знае, той не ще да е такъв, а ще е самият Бог, слязъл между хората и предрешен по человечески.