Симон бе майстор каменоделец. Той усъвършенстваше уменията си като възстановяваше катедралите от тринадесети век в Англия.

Когато Симон удряше по длетото, той го правеше внимателно. След това навеждаше глава и се вслушваше в песента на камъка.

След това удари малко по-силно, заслуша се и радостно каза:

– Всичко е наред! Ако бях ударил малко по-силно щеше да се отрони парче камък от скалата.

Симон постоянно регулираше ъгъла и силата на ударите с чука. Често спираше и с ръка опипваше прясно издълбаната повърхност и тихо мълвеше:

– Добре е, слава Богу!

Беше необходимо голямо търпение и чувствителност, защото един несъобразен удар можеше да причини непоправима вреда на произведението на изкуството, върху което каменоделецът работеше.

Успехът му зависеше от способността му да улавя и най-слабото предупреждение на пеещите камъни.

По същия начин, родителите трябва да слушат „благозвучието на мелодията“ струяща от децата им, особено по време на конфронтация и корекция.

Ако следите внимателно, вашите момчета и момичета, те ще ви кажат какво мислят и чувстват.

Вслушвайки и усъвършенствувайки се, всеки родител може да стане майстор, като този каменоделец и да създаде красиви произведения на изкуството – неговите деца.

Какво можем да направим в случая?

Нищо друго освен да се помолили на нашият Създател да ни даде уши, с които да долавяме всеки отенък и нюанс на промяна в живота на нашите деца и най-вече мъдрост, за да се приспособим съдействайки за оформянето на тези скъпоценни същества в хора, които искаме да бъдат.

Една истина, която не си струва да бъде отричана е, че животът е пълен с горчиви моменти, огорчения и нещастия.

Живеем до седемдесет, най-много осемдесет години, но последните десетилетия, в случай че ги достигнем, са трудни. В тях виждаме намаляване на всичките ни способности, които правят животът ни по-приятен и забавен. Струва ни много да повярваме, че не понасяме болка, далеч по-големи от тези, които сме приемали доброволно и дори сме считали за умерени. Забелязваме, че след някое огорчение, неприятност, дълбока скръб, пропиващи ежедневието, думите и действията ни, като че ли всичко това предшества деня на смъртта.

Това поведение е разбираемо, но нито е най-добро, нито смислено. Миговете на щастие са тъй редки, че трябва да се научим да ги използваме. Колкото и да не ни харесва, сигурно е, че нашето схващане за бъдещето рядко съвпада с действителността, която ще успеем да изживеем. Да помрачаваме щастието си с предположения за едно несигурно бъдеще означава да угасим оскъдните искри, които са ни дадени.

Винаги си мислим, че нашето съществуване би могло да бъде по-добро, но трудно можем да си представим колко лошо би могло да бъде.

Не изключвам твърдението, че нашите страдания служат да ни научат на нещо. Ето защо миговете на щастие представляват лукс, което ни се доставя по време на трудно обучение. Да се отказваме от него е все едно да заприличаме на каменоделец, койти се отказва от почивка, храна и възстановяване на силите си и упорито продължава да троши камъни с чука си.

Да оценяваме лошото и хубавото в живота може да бъде полезно, но е лишено от смисъл, ако служи само за помрачаване на дните, часовете и минутите на щастие. Може би сме само просяци на щастие, вместо да бъдем властелини на радостта. На кой просяк му идва на ум да хвърли в кладенец монети, получени през деня?