Иван Иванов бе диригент. Приемаха го с охота всички оркестри.

И защо?

Защото умееше да премахва страха и да дава на всеки музикант самочувствие.

Самият Иванов споделяше:

– За диригента в началото всичко изглежда естествено и лесно, но идва период на съмнения и несигурност. А точно това ни тласка да растем и узряваме. Разбираме по-дълбоко музиката и избягваме тривиалните неща.

Когато още бе „незрял“ той дирижираше две симфонии на Моцарт. Тогава усети, че много не му достига за да прави това. Почувства, че не е готов.

Чак в зрелостта си Иванов разбра „дълбочината на емоцията“ в музиката на Моцарт.

Той откри за себе си:

– Някои дълбини могат да бъдат достигнати само чрез опит. Без него всяка интерпретация е плитка и повърхностна.

Много християни не осъзнават колко е важно да си зрял. Не разбират, колко е важно да достигнеш до „нещата, които предстоят“. Те не се стремят към целта „на възвишения призив от Бог в Христос Исус“.

Няма значение къде точно се намирате по пътя си, важен е процеса на съзряване.

Отидете по-надълбоко.

Тони и Диди седяха на пейката пред блока и разговаряха.

– Знаеш ли кой е най-големият ни проблем днес? – Попита Диди.

– Днес хората имат много проблеми от всякакво естество, – повдигна рамене Тони.

– Питам за най-големият?!- наблегна Диди.

– Зависи от гледната точка, – не се предаваше Тони.

– Най-големият ни проблем е, че не харесваме себе си, – отбеляза Диди. – Тази наша изкривена представа ни затруднява да повярваме, че Бог ни обича.

– И до сега се опитвам да се променя, но се провалям, – махна с ръка Тони. – Стресирам се и се чувствам виновен.

– И аз никога не се чувствам достатъчно добра, – призна си Диди.

– Е и?! -Тони изпитателно погледна Диди.

– Когато споменах това на баща си, той ми припомни, че Исус умря за греховете ни и понесе вината ни. Нали Той е платил цената. Тогава защо страдаме и се чувстваме ужасно? Поради осъждението.

– Ако отидем при Бога и Го помолим да ни прости, Той ще ни прости и няма никаква причина да живеем в осъждение, – поясни Тони.

– Бог ни обича и ние получаваме тази любов през цялото време, – възкликна Диди.

– Освен това Той желае да се чувстваме свободни от вината и осъждението, – плесна с ръце Тони.

– За Господа сме достатъчно добри, – усмихна се Диди.

– Нека приемем това и да живеем победоносен живот, – подскочи Тони.

Петър бе въодушевен:

– Мамо, прочетох за майстор на маскировката, който живее във водите на Индонезия и в Големия бариерен риф.

– Интересно, – майката откъсна поглед от телевизионния екран и погледна сина си.

Спечелил малко внимание Петър продължи да разказва за своето откритие:

– Това е така нареченият Мимическият октопод. Той може да промени пигмента на кожата си, за да се слее със заобикалящата го среда.

– Интелигентно създание, – отбеляза майката.

– Освен това, – продължи смело Петър, – променя своята форма, модел на движение и поведение, когато е заплашено.

– Охо! – заинтригувано възкликна майката.

– Може да имитира такива същества като отровната риба лъв и дори смъртоносни морски змии, – завърши наученото Петър.

Майката въздъхна и спомняйки си днешното не много добро поведение на сина си добави:

– За разлика от мимическия октопод, вярващите в Исус трябва да се открояват в света, който ни заобикаля. Можем да се почувстваме застрашени от тези, които не са съгласни с нас и да се изкушим да се слеем, за да не бъдем разпознати като последователи на Христос, но ние сме призвани да Го представяме във всеки аспект от нашия живот.

– Да, но Гошо ме притисна и аз трябваше да се съобразявам с „модела на този свят“, – Петър започна да се оправдава.

– Но можеш да покажеш на кого служиш, като приведеш живота си в съответствие с това, в което вярваш като Божие дете.

– Ох, …. – изпухтя Петър.

– Когато се подчиняваме на Писанията и отразяваме Неговия любящ характер, – продължи назидателно майката, – животът ни може да покаже, че наградите от послушанието винаги са по-големи от всяка загуба.

Лора бе притеснена. Тя ходи на преглед, а това което ѝ каза лекарят съвсем не я обнадежди.

– Скоро ще умра, – сподели тя с приятелката си Соня.

– Ти страхуваш ли се от смъртта? – попита Соня.

– Живее ми се, – призна Лора. – Страхувам се наистина.

– Страхът от смъртта ограбва радостта ти от живота, – добави Соня.

– То пък един живот, – въздъхна Лора, – особено ако знаеш, че не ти остава много.

– Знаеш ли коя е Флорънс Найтингейл? – попита Соня.

– Не, – повдигна рамене Лора.

– Това е най-известната медицинска сестра в историята, но е живяла като роб на смъртта, – поясни Соня.

– Нали е била медицинско лице, как така се е страхувала? – озадачи се Лора.

– Когато Флорънс е била на 37 години, тя е споделила с приятели, че животът ѝ виси на косъм.

– И? – ококори заинтересовано очи Лора.

– Така легнала и престояла така цели 53 години. Тя наистина е умряла, но на деветдесет години. През всичките тези години тя не била страдаща, а станала приятел на тези, които страдат.

– О! – възкликна Лора. – Доста необикновен живот!

– Ами ти? Исус дойде, за да освободи онези, които са живели живота си като роби, от страха от смъртта, – подкачи я Соня. – Смъртта е в Неговата юрисдикция.

Да недоволстваш и роптаеш е най-лесно, особено когато си в затруднение.

Всички ли реагират така в трудни моменти?

Близък приятел на семейство Петрови, бе овдовял преди пет години. Трудно му бе. Децата му бяха в тинейджърска възраст. Внезапно този мъж почина от рак.

Петрови осиновиха сираците, въпреки че имаха още четири деца.

Няколко месеца по-късно цялото семейство бе далеч от дома си. Радваха се на почивка край морето.

Тогава къщата им пламна и изгоря до основи.

Отсявайки пепелта, разчитайки че ще намерят нещо ценно, бездомното семейство се натъкнаха на лист хартия, който бе добре запазен.

Когато Катя, една от дъщерите на Петрови, го намери се усмихна и го прочете на глас:

– Удовлетворение: Осъзнаване, че Бог вече е осигурил всичко необходимо за настоящето ни щастие.

Сякаш цялото семейство чу гласа на Бога от изгорялата къща.

Той ги видя, чу ги и беше с тях.

– Пламтяща къща, не може да изгори всичко, което е наше, – възторжено възкликна главата на семейство Петрови.

Този възглас бе подет от Симо, едно от осиновените деца:

– Тяло, опустошено от рак, не може да ни отдели от Христовата любов.

– Страданието се опитва да ни заслепи за Христос, – добави стопанката на изгорелия дом, – но вярата държи нашата надежда.

Исус е централната част от пъзела на страданието. Ако Го поставим на място Му, пъзелът ще придобие смисъл.

Независимо през какво преминавате, погледнете нагоре и се усмихнете.