Наум седеше над разтворената си Библия и се бе умислил.

Станко го съзря, усмихна му се и попита:

– Да не са ти потънали гемиите?

Наум го погледна сериозно и поясни:

– Виж, когато Исус каза на Марта: „Брат ти ще възкръсне“, Марта бе права. Да, Лазар щеше да възкръсне отново при бъдещото възкресение.

– Но тя пропусна факта, че въпросът на Исус не беше просто за вярата в една идея, а за вярата в Личност, – поклати глава Станко.

– За нас е по-лесно да вярваме във всички правилни неща за Исус, отколкото да Му вярваме, – констатира Наум.

– Цялата информация, която сме научили за Бог, е създадена с една цел … , – повдигна вежди Станко.

– Честно казано, – заора с върха на обувката си в земята Наум, – по-малко имаме нужда от данни или информация, отколкото от опит с Бога, към Когото те сочат.

– Прав си, – извиси глас Станко, – Цялото четене на Библията и цялото богословие, върху което размишляваме, е предназначено с една основна цел – да ни доведе до връзка с Него.

– За това и основният въпрос не е „Знаете ли за Него?“, а „Познавате ли Го?“, – плесна с ръце Наум

Магда бе решила да си направи шоколадово мляко.

Тя разбърка млякото и наблюдаваше как то се превърна от бяло в кафяво.

– Това не е магически трик, – усмихна се Магда на себе си. – Просто на дъното на чашата има шоколадов сироп.

Тя плесна с ръце и продължи възторжена от „откритието си“:

– Всичко, което е необходимо, за да се превърне млякото в шоколадово, вече си е било там, но трябва да се разбърка, за да се получи промяната.

Нещо подобно се случва и с тези, които следват Исус.

Те имат в себе си потенциала и силата за голяма „любов и добри дела“, но понякога този потенциал остава в заспало състояние. Той се утаява на дъното и не си проправя път там, където е необходим.

Този потенциал се нуждае от някой или дори от група от хора, които да го раздвижат.

Това е един от най-големите дарове, които християните могат да си дадат един на друг.

Като отказващи да оставят любовта да се настани на дъното на живота, те могат да подтикнат любовта към действие чрез насърчение, отговорност и подкрепа

Нека дадем приоритет на тези взаимоотношения в живота си.

Трябва да разрешаваме на другите, да ни казват истината, дори да ни е трудно да я чуем. Тогава често ще откриваме, че малко вълнение е точно това, от което се нуждаем, за да открием живот с по-голяма любов и цел.

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.

Те се срещнаха с Исус и Той ги попита:

– Какво търсите?

Смутиха се, защото не знаеха как да отговорят, за това попитаха:

– Къде живееш?

Все едно казаха:

– Ние не знаем отговора на Твоя въпрос. Не сме сигурни какво точно търсим. Не знаем накъде отиваме. Но знаем, че искаме да прекарваме време с Теб, да живеем с Теб, да научим повече за Теб. Защото, ако наистина си Този, който Йоан казва, че Си, тогава може би ще можеш да ни покажеш какво наистина трябва да търсим.

Исус просто им отговори:

– Елате и вижте къде съм отседнал.

Под това се разбираше следното:

– Елате и разберете плановете, които имам за вас, призванията и страстите, които ще ви дам.

Така учениците търсеха, но станаха търсени от Исус.

Поеха нови призвания и идентичност.

Те нямаха отговор на всички въпроси, но намериха Този, Който ги имаше.

Господ ги призова и това промени живота им.

Стефан бе единственият, който оцеля след корабокрушението. Дни наред плаваше, като се държеше за парче дърво.

Когато бе изгубил всякаква надежда, на хоризонта се появи лодка.

Скоро тя се приближи и някой извика като хвърли въже:

– Пусни дървото и се хвани за въжето.

Стефан започнаха да го терзаят съмнения:

– Това парче дърво ми е помогнало много да преживея през последните няколко дни в морето. То бе с мен, когато имах нужда. Разчитах изключително на него, за да оцелея, … а сега да го пусна и да се хвана за въжето. О, не, това е твърде рисковано за мен.

Стефан се обърна към лодката и започна отчаяно да вика:

– Не мога, ще се държа за дървото.

От лодката много трудно уговориха корабокрушенеца да се хване все пак за въжето.

Независимо дали го осъзнаваме, но ние действам така постоянно в духовния си живот.

Исус ни кани да Го последваме и да започнем да живеем по нов начин. Да изоставим нещата, на които досега сме се доверявали и да уповаваме на Него.

Това „пускане“ на нашия начин на живот понякога може да ни се стори като умиране, като че ли губим живота си такъв, какъвто го познаваме. Изглежда доста страшно.

За разлика от оцелелия корабокрушенец, решението ни да се отпуснем и да се доверим няма да е еднократно.

Дори след като решим да се доверим на Исус и да Го последваме, понякога ще се окаже, че се придържаме към части от стария си начин на живот. Ще се уловим, че се връщаме към познатите източници на сигурност.

И всеки път ще трябва да вземаме решение, отново и отново, да се освободим и да поемем живота, който Исус предлага.