Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

Това бе една красива картина. Всички ѝ се любуваха.

Изневиделица се появи Дидо. Той държеше четка в ръката си. За изненада на останалите той направи черна ивица по средата на картината.

Всички почнаха да ахкат и викат:

– Какво направи този?

– Кой му позволи да разваля картината?

– Нахалник, да съсипе такава красота!

Деси стоеше отстрани. Тя бе нарисувала тази картина и спокойно наблюдаваше как се обезличава това, което бе създала.

Когато хората взеха да се вайкат, художничката взе нова четка и с любов преобрази разрушената картина. Тя стана още по-красива от предишната.

На кого ви прилича тази художничка?

Да, Бог по същия начин, възстановява живота, в който сме оплескали всичко.

Ние не можем да извадим нещо красиво от бъркотията, но Исус може.

В крайна сметка Христос ще изсуши сълзите ни, ще изкупи миналото ни и ще направи всичко ново в нас. Така вашата история, подобно на тази картина, има славен край.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.

Марин още от дете бе запленен от историите за Исус. Причината бе, че в тях се разказваше за Неговата сила.

Той размахваше ръце и възторжено говореше:

– Да знаете какви чудеса прави! Той е Господар над морето и бурите. Победил е болестите и бесовете. Няма нищо невъзможно за Него. Исус е Супергероят, много по-силен и як от Батман и Супермен.

Минаха години. Марин започна да цени Господа не само за това, което вършеше, а и за Неговото смирение.

Тази вечер бе особена. Лек ветрец разклащаше дърветата, а буреносните облаци отдавна бяха изплакали мъката си.

През деня дори понапече малко.

Марин стоеше пред една от картините окачени в хола. Това бе известната картина на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“.

Той обичаше да наблюдава лицата на учениците и на самия Исус. Искаше му се да разбере какво си мислеше всеки от тях в този момент.

Младежът се вълнуваше много от урока, който Исус даде на учениците си малко преди да се настанят край трапезата.

Той си Го представяше. Исус коленичил пред всеки от тях. Умива краката им и ги избърсва.

Марин добре беше научил какво трябваше да прави и към какво го призоваваше Христос.

– „И така, ако Аз, Господ и Учител, ви умих краката, то и вие сте длъжни един на друг да си миете краката“.

Тези думи на Исус съпровождаха Марин навсякъде, където и да отидеше. Не ставаше дума за буквално измиване на краката, въпреки че той бе участвал и в това.

Основно бе отговора на въпроса: Кое стои на първо място в живота ти твоето удобство, твоите желания, твоите удоволствия или нечии други?

Но сега бе друго. Погледът на младежа обгръщаше цялата картина.

Чудно, ….. сякаш долавяше разговори край масата.

– Чудесна картина, – каза баба му, която неусетно бе влязла в стаята. – Те все още са с Него, но не знаят какво ги очаква.

– Като си помисля само, – продължи коментара Марин, – Адам яде от забранения плод, а тук те трябваше да ядат от плътта на Спасителя и да пият кръвта му за възпоменание. Никой от тях не разбираше, че Исус ще бъде разпънат само заради неизпълнението на една забрана.

Лицето на Марин се озари и той въодушевено продължи:

– А всички ние потънали в греха, вместо да бъдем наказани, бяхме заменени от Него там на кръста….. Две трапези, а колко много се различават. На едната забраненият плод, а на другата едно разчупено тяло и жертвената кръв пролята за нашето спасение.

Това бе една невероятна история.

Четиридесет и осем годишен мъж бе обвинен в кражба с взлом. Той бе хванат под една маса в магазин с няколко различни артикула.

Какво странно има в това?

Петър Малачев не бе обикновен мъж, а наследник на голямо състояние.

Какво тъжно произшествие?!

Да имаш такова богатство, а да постъпваш като последния бедняк.

Ние християните не се ли държим понякога така?

Избралите Христос за свой Спасител са наследници на царя на царете, а се хващат от време на време за дребни неща, които този свят може да им предложи.

Копнеем да бъдем приети от хората, въпреки че сме обичани от Този, които ги е създал.

Желаем много неща, без да осъзнаваме, че Отец може да ни даде всички добри дарове.

Какъв се виждате днес? Принц или бедняк?

Това е въпрос на избор.

Бог копнее да изберете да бъдете Негово дете.

Богатството е родител на лукса и леността, а бедността на подлостта и порочността, а двете заедно на недоволството.