Милка работеше в пекарната. Тя отдаваше всичко от себе си. Стараеше се. Работеше много съвестно и отговорно.

Един ден нейният шеф я обвини:

– Откраднала си един хляб със стафиди.

Това не бе истина. Милка никога не би посегнала на хляба, който печеше.

Забелязал смущението ѝ началникът ѝ заяви:

– Одържам ти заплатата за този месец.

Милка се прибра разстроена. Тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, Ти знаеш, че нищо не съм взела. Но какво мога да направя? Той е началникът. Много трудно се работи с него, но аз имам нужда от тази работа. Господи, моля Те, помогни ми.

И тя благодари на Бога, защото вярваше, че Той няма да я остави.

Последваха оплаквания от други работници. Те разказаха за лошото отношение на началника спрямо тях и той скоро бе отстранен от работа.

Когато ходим в покорство на Бог и вярваме, че Той навреме ще се намеси, знаем, че силата е в Този, който ни чува и ни помага.

Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.

Крум кипеше:

– Какво ни кара да грешим? Какво е това, което поражда съмнение у нас?

– Сърцето, – кратко отговори приятелят му Павел.

– Аз мислех, че проблем в нашата борба срещу греха е липса на вяра, – смутолеви несигурно Крум. – Добре, някои хора са чули добрата новина за Исус, но защо се колебаят?

– Привързаността им ги ограничава, – отговори Павел.

– Искаш да кажеш нашите чувства ли? – попита Крум. – Как става това?

– Много просто, – усмихна се дружелюбно Павел, – винаги правим само това, което искаме.

– Това означава ли, че правим само неща, които харесваме или предпочитаме?

– Просто нашите действия следват преобладаващото желание на сърцето ни, – повдигна рамене Павел.

– Ако Бог не заема място в нашите сърца? – ококори очи Крум.

– Сърцата ни не са отдадени напълно на Господа, – поклати глава Павел. – За това грешим, съмняваме се и се борим с вярата си. От там и бавно напредваме.

– Тогава как можем да победим греха и да живеем за Бог? – зададе следващия си въпрос Крум.

– Това става единствено чрез Словото. Само То може да промени сърцата ни и поражда желание у нас, да живеем нов живот.

– Как ? – недоумяваше Крум.

Павел продължи:

– Размишлявай върху всичко, което Бог е направил за теб в Христос. Радвай се, че твоите грехове са простени чрез кръвта на Божия Син. Наслади се на истината, че си осиновен в Божието семейство.

Крум само въздъхна, а Павел добави:

– Когато направиш това, в сърцето ти ще оживеят нови чувства, които се пораждат от Божието Слово.

Крум нищо не каза, но явно имаше над какво да размишлява през следващите дни.

Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.