Марко не обичаше да ходи на училище.

В къщи майка му го попита:

– Защо мразиш училището? Знанията, които получаваш там, ще ти бъдат необходими в живота.

– Уроците по алгебра, граматика и периодичната таблица ме отегчават, – отговаряше Марко навел глава.

Но това момче обичаше да си стои в къщи.

През лятото Марко ходеше на работа с баща си. Той бе само на 15 години, но знаеше всичко за цимента, дърводелството и как да измаже една стена.

На тези умения, които усвояваше с баща си, той не можеше да се насити.

Каква е разликата между училище и строителство?

Любовта.

Защо Марко обичаше едното, а мразеше другото?

Защото любовта подхранваше знанията за едното, но не и за другото.

Това е много важен въпрос.

Какво обичаме?

Ние ценим това, което обичаме.

Ако обичаме истината и мъдростта, ще ги търсим като скъпоценно злато.

Те ще ни пазят.

Николай се опитваше да се ориентира по маршрута без карта.

Направи доста опити да достигне мястото, за където бе тръгнал, но не се получаваше, въпреки че бе напълно убеден:

– За какво ми е карта или помощ от някого? Сам ще си намеря пътя за там.

Направи два обратни завоя и стигна до съмнителен еднопосочен чакълест път, водещ към никъде.

Накрая спря и въздъхна дълбоко:

– Май ще трябва да се обърна към GPS-а си за да ме ориентира

Е, стигна там, където трябваше да бъде, но не мина без помощ.

Бог ни дава Своето Слово, мощна, но същевременно практична „карта“ за живот.

Той също така поставя мъдри хора в нашия свят, които могат да ни говорят истината.

Тези „карти“ ни насочват към разумни решения и ни карат да мислим добре, да действаме, както трябва, да обичаме чистосърдечно и да живеем пълноценно.

Ако забавим темпото, за да се вслушаме в Божите съвети, ще се движим по правилната траектория.

Само ако можехме да оставим настрана гордостта, нетърпението и дори собствените си идеи, за да се вслушаме, ще разберем, че Неговият път е правилния.

Филип жестикулираше мощно:

– Зад несигурността на човек се крие гузна съвест.

– То си е така, – съгласи се Павел. – Колкото повече лъжем и предаваме, толкова повече се страхуваме, че ще бъдем предадени. Вследствие, на което хукваме, въпреки че никой не ни преследва.

– Това надхвърля угризенията на съвестта за минали грешки, – наклони на една страна глава Филип.

– Погледни, дори в съвременната ни култура се наблюдава странно упорство на вината, – каза Павел. – Борим се с усещането, че нещо с нас не е наред. Не сме това, което трябва да бъдем.

– Така само се подтиска знанието, че сме грешници, – леко се усмихна Филип.

– А който има чиста съвест е смел, защото греховете му са покрити от Божията благодати и миналото не го преследва, – добави Павел.

– Забелязал съм, – сподели Филип, – че когато не изповядам неща, които зная, че са грешни, започвам да се претоварвам с работа и приемам прекалено много ангажименти. Сякаш искам да се отскубна от собствените си грехове, но истината е, че не мога.

– Просто позволи си да починеш в жертвата на Божия Син, – посъветва го Павел. – И тогава ще намериш покой.

Николай бе диагностициран със злокачествен мозъчен тумор.

Болестта му сложи край на досегашното му служение, но той не се подаде на самосъжаление, устоя.

Преместиха го в специално болнично заведение.

С инвалидната количка, обикаляше коридорите и разказваше на всички за Исус Христос.

Един ден имаше предупреждение за силна и опустошителна буря. Всички легла бяха преместени в по-вътрешни коридори.

Тогава Николай започна да пее, за да насърчи останалите пациенти и да успокои страховете им.

Особено в последните дни от живота си той силно влияеше на околните.

Други на негово място биха решили:

– Най-хубавите ни дни са отминали.

Истината е, че такива дни могат да предстоят. Особено, както при Николай, който гледаше нагоре, очаквайки да се случат невероятни неща.

Когато загубим целта, можем да помолим Бог за нов поглед напред и да Му се доверим, че най-добрите дни ни предстоят.

,Исус издъхна. Множествата, които се бяха събрали на това зрелище, като видяха какво стана започнаха да се бият в гърдите.

Да, имаше тъга, но след като спектакълът свърши, те си тръгнаха, за да продължат живота си, както досега.

Всички Негови познати стояха надалеч и гледаха. Можем да си представим какво е минавало през ума им.

Римският стотник, свидетел на разпятието на Исус, прослави Бога, като каза:

– Наистина този човек бе праведен.

Тук, сред всички тези лицемерни религиозни водачи, цинични владетели и
безчувствени минувачи, се появи искрица светлина.

Стотникът не бе имал преди връзка с Исус и не бе изучавал Закона и пророците.

Нямаше представа от Божите неща, но разбра това, което видя с очите си и реагира.

Думите на Исус, настъпилата тъмнина и как умря този човек на кръста, го накара да осъзнае:

– Този се различава от всеки друг. Той е напълно невинен. Наистина тоя човек беше Син Божи.

Кръста бе отворил очите му.

Светлината победи тъмнината в него. Объркването му и закоравялото му сърце на войн, свикнал на смърт и кръв, отстъпи пред освобождаващата сила на Божията истина.