Евдокия се размърда:

 –  Мислех, че тази среща има за цел да докаже, че Христос наистина е Господ?

Юстиниян я потупа по ръката.

 – Мислиш ли, че ние, християните, сме по-различни от другите? За да се присъедини към нас, човек трябва да признае, че е грешник и да разбере, че единствено Бог може да го промени. Нашият първоучител е Бог, но нашата общност е сбор от грешници. И аз включително!  – той се удари по гърдите. – Ние се караме, предаваме се един друг. Похотливи сме, крадем, убиваме.

 – Елена, майката на император Константин, разбира ли правилно това?

 – Елена гледа на християнската църква като средство да обнови империята и да сплоти народите в нея. Огромната армия от бедняци приемат нашата църква заради обещанието, което тя дава – вечен живот. Това е единственото им утешение в тази долина на скръб и сълзите. Християнската общност вече е била раздирана от противоречия. Нашата църква е на почти триста години, но още от самото начало сред нас е имало предателства. Един от учениците на Христа, Юда, го е предал. Петър се е отрекъл, че изобщо го е познавал.

Евдокия внимателно слушаше. Макар и да не приемаше християнската вяра, беше привлечена от учението ѝ.

 – Нашата църква , – продължи Юстиниян, – излезе от катакомбите. И вече не се крие под земята. Сега е време да премахнем несправедливостите. Преди десет години старият император Диоклециан започна най-жестоките гонения срещу християнската църква. Бесеха наши последователи. Навярно си чувала за ужасните зрелища във Флавиевия амфитеатър. Мъже, жени и деца бяха разкъсвани от диви животни.

 – Бях малка, – каза Евдокия, – но помня как баща ми криеше християнски символи. Една сутрин войници дойдоха и претърсиха дома ни.

 – Родителите ти имаха голям късмет – каза Юстиниян. – Други обаче не. Когато арестуваха християнин, даваха му възможност да принесе благовония пред някоя статуя на императора или пред римските знамена. Естествено, мнозина отстъпваха., изправени пред ужаса на смъртта и предпочетоха да се измъкнат.

 – И какво стана с тях?

 – Започнаха да ги наричат с подигравателното име лапси – падналите. Според някои членове на църквата, тези лапси никога не трябваше да получат опрощение. Други, включително и аз, мислехме, че това наказание е твърде сурово. Да, лапсите би трябвало да се покаят, но трябваше да получат и опрощение.

 – Лапсите най-лошите ли са? – попита Евдокия.

 – Има друга група грешници, наричани искариоти по името на Юда Искариотски. Тези мъже и жени не само се отричаха от вярата си, но срещу възнаграждение отвеждаха властите при други християнски общности. Навярно домът на баща ти е бил претърсен заради някой шпионин. Властите получаваха извънредно точни сведения къде да претърсват и кого да търсят. Много бяха арестувани, а част от тях бяха изпратени в Рим за екзекуция.

Религията не веднъж в историята на човечеството е променяла лицето на света. Водела е до възход и падение на империите. Но не винаги към всяка нова система от вярвания и практики са се прибавяли хиляди последователи.
Тридесет години след завоюването на империята на инките от испанците, избухнало огромно религиозно въстание против католиците.
Хората искали да се върнат към вярата в традиционните богове на Андите. Тази религия била наречена Таки Онкой или Болезнен танц, което идвало от екстатичния танц на неговите последователи.
Нова религия била подкрепяна от последният владетел на инките Тупак Амару, който вярвал, че по-рано християнския Бог е помогнал на завоевателите на инките, а сега е дошло времето, боговете на Андите да победят завоевателите.
Въпреки това, поради етнически и класовите различия, много местни жители са взели страната на испанците и религиозно движение е разпуснато след масова кампания, организирана от свещеника Кристобал де Алборнос.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Панкадж Раракх бизнесмен и местен политик, отпразнува 45 си рожден ден, като си подарил четирикилограмова златна риза, която струва повече от  200 хиляди долара. Раракх е текстилен магнат от град Йеола недалече от Мубай, заработил своите милиони благодарение на шевната си империя.
А има ли по-добър начин да се демонстрира богатството, освен да го носите върху себе си? За това той поръчал да му ушият риза от чисто злато. Дизайна на ризата бил изпълнен от „Bafna Jewellers“.
Ризата била ушита в „Bafna Jewellers“ Мубай от група състояща се от 20 внимателно подбрани майстори, които са работили над нея 3200 часа.
За ризата са използвали чисто злато от 18 до 22 карата, от които са били направени и седемте копчета. И въпреки че е напълно изработени от злато, ризата е гъвкава, мека и удобна, благодарение на вътрешната тънка подплата от плат.
Тя може да се подържа в добро състояние и да се ремонтира, може да се пере и суши, гарантиран е нейният дълъг срок за експолоатация.
– Исках да нося нещо по-специално по време на посещението ми на благодарност за успеха ми в храма Siddhivinayak  в чест на бог Ганеша в Мумбай – е казал Панкадж.
Той винаги е обичал златото, толкова много, че на сватбата си върху него е имало повече злато, отколкото на булка. Той никога не е посетил други сватби, без да надене върху себе си по-малко от 3,5 кг злато, докато съпругата му е от по-скромните – само 40-50 грама.
Панкадж казва, че всяка унция от златото на ризата му е билa взетa под внимание:
– Гарантирам, че още преди да започна да се роят около мен данъчните инспектори, всяко парче злато, ще бъде записано в сметките на фирмата ми“, – е казал той. Милионерът се надява чрез ризата си, да счупи рекорда на своя сънародник Datta Puzha, ушил си 3.2 килограмова златна риза и е попаднал в „Световните рекорди на Гинес“ и неговия местен еквивалент „Книгата на рекордите на Лимки“.

През 1904 г., подържайки Руската Империя, княжество Черна гора обявило война на Япония. Тя не могла да окаже съществена помощ, но малки доброволчески отряди се включили в руската армия.

Когато през 1905 г. подписвали Портмутският мирен договор, за Черна гора забравили и през целият 20 век не се върнали към този въпрос повече. Причината била, че Черна гора била престанала да бъде самостоятелна държава.

През 2006 г. Япония, признавайки независимостта на отделилата се от Сърбия Черна гора, заявила, че прекратява войната с нея, която формално продължила 102 години.

Интересното е, че първият международен мач на националния отбор на Черна гора бил с този на Япония.