По времето на император Нерон апостол Йоан се завърнал в Ефес от изгнание и живял в него до деня на заминаването му във вечността. Живеейки е Ефес, Йоан посещавал малоазиатските църкви. В Смирна той срещнал млад човек с остър ум и изключителни таланти. Той се сближил с него и преди да се завърне в Ефес, го оставил на епископа, за да се погрижи за по-нататъшното му духовно усъвършенстване.
Скоро младежът приел Господа и взел водно кръщение. Считайки, че задълженията му са приключени, епископът  престанал да наблюдава по-нататъшно духовно развитие на младия човек.
Младежът се сближил с лоши хора. Сприятелил се с тях и организирал разбойническа банда, която ограбвала мирното население.
След известно време Йоан се върнал в Смирна и се срещнал с епископа. Когато попитал за младежа, който му оставил, разбрал, че същият е станал разбойник. Йоан веднага тръгнал да търси тази изгубена душа.
Скоро попаднал в ръцете на една банда и поискал да види предводителя им. Когато водещият шайката видял стареца, побягнал от него.
Йоан извикал след него:
– Сине мой, защо бягаш? Аз съм стар и нямам оръжие. Смили се и ела при мен.
Предводителят на бандата слушал гласа на стареца и нямал сили да избяга. Спрял, оставил оръжието си, хвърлил се в обятията на стареца и заплакал.
Йоан го върнал в църквата с истинското покаяние, изявявайки апостолската си любов към падналия мъж.
Този пример насърчава всички пастири пламенно да обичат стадото си и да се грижат за падналите и обезсърчените.

Много отдавна в Китай на човек, който бил обвинен в кражба, му отрязвали ръцете. Веднъж в кражба бил уличен един велможа, любимец на императора. Владетелят не можел да отстъпи от закона и заповядал да се накаже престъпника. Рано сутринта палача трябвало да отреже ръцете на благородника.
Но в двореца дошла девойка, дъщерята на осъдения велможа и със сълзи на очи помолила да я пуснат при императора. Макар и много трудно, молбата й била изпълнена.
Девойката паднала пред краката на великия владетел:
– Велики господарю, – казала тя, – моя баща е осъден да остане без ръце, но моля ви, отсечете моите. Те също са негови, но не могат да изхранят нашето семейство, както неговите.
Императорът също имал деца и му харесало, че девойката толкова много обича баща си.
– Нека бъде така, както искаш, – казал императорът, – но ти давам възможност да се откажеш в последния момент от това, ако решиш.
На другия ден довели дъщерята в двора на екзекуцията. В центъра му стоял пън опръскан с кръв, а до него бил палача. Девойката се смутила за момент, но пристъпила и си сложила ръцете на пъна. Палача здраво завързал ръцете й с ремъци. Момичето не проронило нито дума. Палачът вдигнал меча, а тя затворила очи. Мечът ударил, но без да докосне дори края на пръстите й.
– Императорът прощава на баща ти, заради голяма ти любов към него, – обявил императорския довереник.
Отворили вратите на затвора. Бащата изтичал към дъщеря си, започнал да й целува ръцете и да ги облива в сълзи.
На другия ден било обявено, че се премахва навеки жестокият стар закон. А на двора, където се изпълнявал този страшен закон, по заповед на императора, поставили мраморен плот, а на него със златни букви било изписано, как дъщеря е била готова да заложи собствените си ръце вместо бащините. Надписът завършвал така:
„Щастливи са бащите, които имат такива деца и щастлива е земята, която има такива семейства“.
Деца обичайте баща си и майка си с думи и дела!

Един китайски император оглавил войската си и тръгнал да усмирява въстание в една от своите провинции. Той се заклел да унищожи всички свои врагове. Когато стъпил на границата на метежната провинция, населението го срещнало добродушно и с почести.
Сановниците очаквали незабавна заповед за избиване на подбудителите на бунта, но много се изненадали, когато видели как меко се отнесъл той с тях. Един от министрите попитал императорът:
– Защо не посякохте виновните, както се клехте, а ги помилвахте?
– Дадох клетва да унищожа враговете си, – казал императорът, – а това и направих, аз нямам повече врагове. Даже тези, които трябваше да посеча, вече не са врагове, а мои приятели, а приятелите си трябва да помилвам.
Не постъпва ли така и Бог? Въпреки, че грешниците са против Бога, Той не им е враг. Той иска да спаси грешниците, а не да ги погуби, да ги помилва, а не да ги унищожи.
„Представете си една искра, – казал Йоан Златоуст – паднала в морето: може ли тя да остане цяла или от тук отново да се появи? Както е искрата спрямо морето, така е и порока спрямо чевоколюбивия Бог, и то не по-същия начин, а много по-малко. Морето  е голямо, но има граници, а Божието човеколюбие няма граници.“

На остров Хайнан специално се съхранява гроба на чиновника Хай Жуй, който се смята за образец на неподкупност и борец с несправедливостта в Китай. С какво толкова е известен?
Той е постъпил на служба през 1543 г. и веднага се проявил като усърден и неподкупен чиновник. Направил добра кариера и през 1599 г. бил назначен за военен губернатор в провинцията Интян. Когато бил на тази длъжност той се опитал да върне на бедните земите, които били конфискувани от по-богатите. Така си създал врагове.
През 1565 г. написал писмо на императора, в което го упреквал, че не се вслушва в съветите, които му се дават и че е извършил прекалено много грешки.
Получавайки такова писмо владетелят на страната дал заповед да се хване дръзкия чиновник и да се убие. Хванали Хай Жуй и го довели пред императора, той заповядал да се разследва дейността на чиновника, но преди да приключат разследването, императорът умрял.
Новият император възстановил Хай Жуй на предишната му служба, но поради многото жалби за прекаленото му усърдие в работата, той трябвало да го уволни.
Три години преди да почине Хай Жуй отново бил извикан да служи на императора.
Смята се, че Културната революция в Китай е започнала през 1965 г. с нападката в пиесата „Понижението на Хай Жуй“. Пиесата била забранена, а авторът и умрял в затвора, въпреки, че Мао често повтарял, че Китай се нуждае от хиляди Хай Жуй.

Василий II бил византийски император от 976 до 1025 година. Бил провъзгласен за такъв на две години. Реална власт получил, когато бил на 16.

Поради непокорния си характер и стремеж към лидерство, той отказал да му помагат в управлението на държавата, но скоро разбрал, че няма достатъчно опит. За това приближил до себе си постелника Василий, един от най-умните хора по това време.

След като се обучил, с негова помощ, да управлява държавата, го изпратил в изгнание и сам започнал да командва войската.

Цялото време на управлението му било запълнено с войни и бунтове. А своето богатство Василий II получи, завладявайки България и по този начин увеличил значително и без това голямото си наследство.

Общата сума пари, които са били собственост на Василий II е била 169,4 милиарда долара.