Много страни днес живеят според Грегорианския календар. Негова „прародител“ се смята, че е Юлианския, чийто „корени“ са от календара на Древния Рим.

Всичките имена от съвремения календар могат да се похвалят с древноримски произход.

В Древния Рим започвали годината от месец март. В един от най-древните календари, наричан календарът на Ромул, годината имала 10 месеца, но те можели да поберат само 304 дни. Тогава не са съществували януари и февруари.

По време на реформирането на календара Тарквиний привел изчислението на годината към лунно слънчевия цикъл. Така се появили януари и февруари, който имал 29 дни, а във високосна година 30 дни.

Следващата голяма реформа на календара се „приписва“ на Гай Юлий Цезар. Били въведени три поредни години по 365 дни и четвърта с 366 дни. За да се ознаменува това събитие бил преименуван един от летните месеци на юли.

Следващият, който се „увековечил“ в календара е Октавиан Август. Август имал четен брой дни, а това носело нещастие, за това месецът на императорът бил увеличен с един ден. Днес, след юли с 31 дни, следва август също с 31 дни.

Денят прибавен към месец август бил взет от февруари. За това сега вторият месец от годината има 28 дни, а на високосна година 29 дни.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Тя е красива и активна, жизнерадостна и невероятно обаятелна. Нейното име е Ксения Безуглова.

Тя казва:

– Човек винаги има на какво да се радва.

Но има нещо, което е голямо предизвикателство за тази красавица. Тя се придвижва с инвалидна количка.

Животът на тази млада жена, безвъзвратно се изменил преди седем години, след ужасна катастрофа.

Но това не я е направило отшелник. Тя не се обидила на живота заради това, че е белязана с печата „инвалид“.

Ксения е родила две дъщери. Спечелила е конкурс за красота и се е заела да помага на хора с увреждания.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

Веднъж на един евреин му дошли на гости приятели. Той решил да им покаже местните забележителности.

И понеже обичал да се хвали много, се получила следната история:

– Погледнете тази къща, аз съм я построил.

– И тази статуя, аз съм я изваел.

– И …..аз го убих.

Какво мислите, че се крие зад многоточието?

Не, не е човек, успокойте се. Ще ви подскажа малко. Става дума за „забележителност“, която в името си съдържа намек за нещо мъртво.

Е, досетихте ли се?

Навярно съвпада и с ….

Отговор: ером овтръм.