Щастливите събития могат да предизвикат сърдечно-съдови заболявания, известни като синдром такоцубо или кардиомиопатия такоцубо. Той се нарича още и „синдром на разбитото сърце“.

Синдромът такоцубо се характеризира с внезапни временно отслабване на сърдечния мускул, което води до изменение на лявата камера на сърцето, така че се разширяват нейните стени, но отвора към нея си остава тесен.

Тази форма прилича на капан за октопод, от където идва и името на синдрома.

Това рядко заболяване за първи път е било описано през 1990 г. То възниква след период на тежък емоционален стрес и може да доведе до инфаркт или смърт.

Новите изследвания са показали, че при някои пациенти синдромът такоцубо се развива след ярки радостни преживявания. Такива са се оказали от порядъка на 4 %.

Средната възраст на пациенти с разбити сърца от мъка е 65 години, а от радостни събития – 71 години.

В Линкълншир археолози от Университета в Шефилд са открили следи на аглосаксонски град. Находката е намерена чрез детектор.

Graham Vickers се натъкнал на сребърна писалка от 8 век, богато украсен инструмент за писане.

Той е съобщил за своята находка на други учени, които по-късно намерили още стотици артефакти, сред които 20 писалки, около 300 брошки за рокли и много монети от 7-8 век, а също и необичайно малка оловна табличка, на която е написано на аглосаксонски женското име Кадберг.

Освен това, студенти от университета след това са открили голямо количество керамика и животински кости.

Смята се, че по-рано на това място се е намирал неизвестен манастир или център на търговски пътища, но на изследователите им предстои до проверят предположенията си.

В момента учените провеждат целенасочени геофизични и магнитни измервания, а също така с помощта на 3D-моделирането визуализират ландшафта.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.

Той се празнува на 14 февруари. Всяка страна си има свои традиции относно този празник.

В Италия на този ден подаряват сладки неща, а денят се нарича още сладък.

Във Франция е прието да се подаряват бижута и любовни писма включващи четиристишия.

В Япония подаряват шоколад и провеждат конкурс с най-силно любовно обяснение.

Юноши и девойки се издигат на платформа и крещят извиквайки името на любимия си.

Англия се е прославила с това, че именно в тази страна било издадено “ Ръководство за младия човек за написване на валентинка“.

Този красив празник не се отбелязва само в Саудитска Арабия. Там той е официално забранен, а ако някой го празнува трябва да плати огромна глоба.