Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:
– Ало, медицинската сестра!
Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.
– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.
Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.
– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.
– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.
– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.
Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:
– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.
Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.
– Да, – неспокойно каза Елена.
Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.
– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.
– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.
Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.
– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.
Мъжът се засмя.
– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.
Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.
