Изследователи открили, че болката може да бъде отстранена с един прост жест, който обърква мозъка.
Учени от Великобритания са стигнали до извода, че кръстосването на ръцете пред гърдите помага да се излъже мозъка. Именно така може да се премахне болката без да се прибягва до лекарства.
Проучванията показват, че ако след изгаряне или подобно нараняване се скръстят ръцете пред гърдите, интензивността на болката значително намалява.
Тази манипулация обърква мозъка, който престава да разбира къде е източника на болка.
Следва да се отбележи, че проведените проучвания са единствено върху ръцете, а другите части на тялото не са проверени.

Учени от Университета в Мичиган са изяснили признаците, по които съпрузите могат навреме да осъзнаят, че бъдещето им отношения са заплашени да завършат с развод.
Изследователите са стигнали до извода, че най-голям риск от развод има при тези бракове, при които още в първата година съпрузите крещят един на друг и се оскърбяват.
Някои още в първите години на брака си и във времето преди него, използват различен модел на поведение. При тях се наблюдава отстъпчивост и голямо търпение. Става дума за ситуации, когато мъжът или жената се стараят да разберат емоциите на своя партньор.
Но ако един от двамата вместо да иска да се обсъждат назряващите проблеми и не търси помощ за  изход от положението заедно с партньора си, той се отдръпва и отстранява напълно.
Това поведение може да се тълкува по два начина. От една страна, като демонстрация на безразличие към семейните отношения. А от друга като отстъпчивост, желание да се изгладят взаимоотношенията.
Онзи, който се опитва да се справи с конфликтната ситуация, постепенно натрупване обиди и огорчения.. Тогава пълният разрив става неминуем.

След като си прочел сума книги и видял много неща, стигаш до извода, че по-лесно е да се отговори на големите житейски въпроси, отколкото на малките.
Защото големите са само няколко на брой и с тях човечеството се е занимавало векове наред и гениални умове са ни завещали своите решения. А малките са стотици и никой не си губи времето да им търси отговор, и всеки ги решава, както случаят му подскаже.
Но малките въпроси бяха само тънки разклонения на по-големите, а по-големите на възловите, и всичко бе заловено едно за друго тъй гъсто преплетено, че приличаше на едно огромно хаотично разклонено коренище.
И аз пъплех като дребно насекомо из това чудовищно коренище и понякога си казвах: „А, ето го най-после изхода!“ – но това не бе изход, а само преход към следващия гъсталак.
Понякога си виках: „А, ето го най-сетне важното и основното!“ – но когато загребях с две ръце в него, наново установявах, че шепите ми са празни.

Разбира се, в интуицията няма нищо тайнствено, макар че не всичко ни е ясно. Струва ми се, че интуицията има такъв момент, когато цяла поредица от впечатления, мисли, откъслечни знания, натрупани може би за дълъг срок, изведнъж се асоциира.
Свързват се помежду си, а тази връзка се установява в мозъка. И всичките мисли се систематизират, обединяват се и дават някакъв извод, някаква нова мисъл.

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.