Борко обичаше спорта, но все не го включваха в отбора.

Днес се оплака на дядо си:

– Имам момчета, които са добри и ги избират първи за всеки мач, а мен не.

– Изглежда имаш повече ентусиазъм, отколкото умения, – усмихна се дядо му.

Борко въздъхна:

– Вероятно е така. Често съм последен, от тези, които избират, ако изобщо стигнат до мен. Толкова ми се иска да съм от „избраните“.

– Хубавото е, че Бог няма предпочитания, – каза дядото. – Неговият избор не се основава на външен вид, положение или дарба. Всеки от нас има значение за Господа, независимо от спортсменските му способности.

– Е, Бог е друго нещо, – тъжно отбеляза Борко.

– Той те обича, – поклати глава дядото. – Избрал те е и те призовава по име.

– Да, знам това, – намръщи се Борко, – но аз не говоря за спасението и познанието на Бога.

– Това, че те е осиновил и избрал за свое дете, по-малка стойност ли има от признанието в този свят? – попита старецът.

– Не, не – Борко размаха ръце. – Тези две неща изобщо не могат да се сравняват.

Дядото погледна внука си с облекчение.

Любчо не можеше да види накъде отива, но знаеше:

– Не мога да остана там, където съм сега.

Той рискуваше, но се движеше упорито напред в неизвестното, докато светлината започна да свети все по-ярко с всяка негова стъпка.

– Не знам как изглежда, – казваше си Любчо. – Никой не е ходил там преди мен. Аз съм този, който трябва да вика в пустинята, за да превърна неразвитата територия в Божи град….. И все пак ще е необходима вяра, за да се случи всичко това.

Любчо се почеса по главата:

– Бог е взел решение. Никой не може да спре Неговия план.

Любчо разбираше, че Божието царство ще напредне.

То или ще пречупи онези, които са готови да предприемат пътуването, или в крайна сметка ще смаже онези, които изберат да се държат за миналото.

– Изборът е мой, – въздъхна Любчо, – Така или иначе, ще боли! Но резултатът ще бъде невероятен.

Той тръсна глава:

– Не, не всичко е ясно в момента. Но едно нещо знам със сигурност. Ще бъде светло и по-добро.

Нека се придвижим заедно към бъдещето. Нека се променим!

Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.

Нешо бе обхванал главата си с ръце.

– Имам толкова много неща да върша. ….. Непрекъснато съм зает.

В такова състояние мозъкът му премина в повишена готовност. Стресът се задейства. Кортизолът се повиши. Фокусът се стесни. Креативността избледня.

Нешо изпадна в паника.

Внезапно Бог отвори прозореца на претъпканата задушна стая.

Нешо чу ясно фразата, която го накара да спре:

– Достатъчно време.

– Може ли това да е истина? – тръсна глава Нешо. – Нима мога да имам достатъчно време, за да направя това, което е най-важно? Не достатъчно време, за да направя всичко, а такова, кое то Бог всъщност ме кани да правя. …. Ако наистина вярвам в това, не е нужно да се паникьосвам.

Нешо се завъртя.

– Мога да спра да се стремя. Мога да започна да се доверявам. Тогава ще имам достатъчно време, за да направя това, което Бог ме е помолил да направя.

Токова доверие успокоява не само душата. То променя и начина, по който реагира тялото.

Започнем ли да вярваме, че има достатъчно време, благодат и сила, нервната ни система се чувства в безопасност.

Това помага на мислещата част от мозъка ни да остане ангажирана. Правим по-мъдри избори.

С течение на времето мозъкът ни започва да се насочва към мира, вместо към напрежението.

Вярата в Божието осигуряване не само променя начина, по който мислим. Тя трансформира маниера, по който живеем.

Таня отново бе изправена пред куп пране. Тя въздъхна и си каза:

– Пак голямо пране. Като дойде това време настръхвам, едва издържам.

Майка ѝ, която ѝ бе дошла на гости се усмихна:

– Вместо да мърмориш, по-добре бъди благодарна.

– Ти подиграваш ли ми се? – възмутено възкликна Таня. – За какво да благодаря?

Майката спокойно отговори:

– Благодари, че семейството ти има много дрехи, които носи.

Малко след това едно от децата разля млякото си върху масата и част от дрехите си.

Таня бе готова да се скара на детето, но изведнъж спря:

– Мама беше правя, глупаво е да му се карам.

Тя се обърна към детето и му се усмихна:

– Няма нищо! Ще го почистим!

Първоначално детето гледаше уплашено, но когато я чу, изтича при нея и я прегърна.

Всичко е въпрос на избори, а те зависят от нас.

Пробвайте и ще видите, че когато имате благодарно сърце, не можете да се оплаквате.

Нашите отговорности не са бреме, а благословения.

„Не щастливите хора са благодарни; щастливи са благодарните хора!“