На Станислав му се искаше да стартира в закусвалнята си нещо ново и необикновено.

Изведнъж му дойде гениална идея:

– Ще предизвикам хората да вършат добро. Нека у тях се зароди желание да помагат на другите.

Станислав си избра храна, която му харесваше. След това отиде до една жена и ѝ предложи:

– Тази храна е за един човек, когото не познавате. Бихте ли я заплатили вместо него?

Жената се оказа състрадателна и се съгласи веднага, без колебание, да помогне на непознатия:

– Разбира се.

Тя не знаеше, че участва в експеримент и не подозираше какво я очаква.

– Вие можете да изберете каквато храна си харесате, – каза Станислав. – Аз съм собственик на тази закусвалня и реших да провокирам някои от хората, които идват тук. Ничия храна няма да плащате.

Жената се разплака. Станислав я погледна учудено:

– Обидих ли ви? – попита той.

– Не, – каза жената, – Преминавам през много труден период в живота си. При това неблагоприятно време за мен съм принудена да броя всяка стотинка, която ми остава.

– Но вие се съгласихте да платите обяда на непознат, – Станислав се смая.

– Съгласих се, защото знам, какво е да си гладен – и жената се усмихна.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Глупаво е да отлагаш нещата, които трябва да свършиш. За съжаление това се е превърнало в истинска чума в съвремието.

Драган бе млад човек. Той не можеше да си намери работа, защото повечето предприятия, цехове, фирми бяха затворили вратите си заради множеството заболявания между хората.

Драган всеки ден си задаваше един и същ въпрос:

– Какво да правя?

Беше привечер, улицата се осветяваше от уличните лампи, а наоколо тегнеше тишина. Драган седеше в стаята си и размишляваше:

– Колко е трудно да се принуждаваш да правиш нещо важно и належащо! А какво би станало ако някой постоянно ми напомня, че това трябва да го направя непременно и да не го оставям за по-нататък?

Така у него се зароди идеята да пише съобщения, с които да информира хората, че е време да се захванат с нещата, което отлагаха.

Драган осъществи замисъла си. Той имаше клиенти, за които дисциплината бе проблем. И честно казано те не бяха малко.

Един ден негов клиент му благодари:

– Признателен съм за помощта ви. Издържах труден изпит, благодарение на постоянното ви напомняне, че трябва да седна и да уча.

Така Драган се превърна в жив будилник.

Може би трябва да се събудим за много проблеми, които игнорираме. Трябва ли да чакаме, някой да ни подтикне към това?!

Живееше някога един беден човек. Той не се оплакваше от нищо и се радваше на малките неща.

Светът край него бе жесток и безмилостен. Беднякът имаше една мечта, да промени този свят.

Един ден му хрумна идея:

– Ще започна да разказвам на хората истории, – каза си той. – Може би чрез тях ще събудя желанието за добро и те ще станат щастливи.

Мъжът седна на площада и започна да разказва.

Възрастни, младежи и деца се спираха да го слушат за малко, а после си тръгваха. Беднякът знаеше, че за един ден няма да може да промени света, затова постоянстваше.

Всяка сутрин той заставаше на едно и също място и разказваше. Хората, които се спираха да го слушат намаляваха. Някой дори му се подигра:

– Този не е на себе си.

Но той продължаваше да разказва истории за любовта, чудесата и доброта.

Мина време и вече никой не се спираше да го слуша. Това не го обезкуражи. Той затвори очи и продължи да разказва своите истории.

Една вечер някой го дръпна за дрехата и разказвачът отвори очи.

Пред него стоеше млад човек, който подигравателно го попита:

– Не виждаш ли, че никой не те слуша? Защо си губиш времето?

– Обичам хората – отговори разказвачът – и бих искал да са щастливи.

Младежът се засмя:

– И какво стана? Чуха ли те?

– Не.

– Тогава защо продължаваш? – гласът на младежа бе пропит със съчувствие.

– Ще разказвам истории до края на живота си. Преди исках да променя света, а сега разказвам, за да не може светът да промени мен.