Един ден, или по-скоро вечер, посетителите на известния Хайд парк изтръпнали от страх. Над зелените корони на дърветата се появила огромна триизмерна глава, като призрак, която започнала да разказва истории от живота на града, от неговото минало, настояще и бъдещи планове. Това изпълнение  наречено Emergence  било устроено от художникът Крейг Уолшм един от участниците на арт-проекта Art & About. в Сидни.
Този проект съчетава много улични инсталации, създадени от различни художници и никога не можеш да се досетиш отрано, какво са измислили за дадената вечер. Призрачни лица в дърветата на парка Крейг Уолшм и неговият екип не са избрали случайно. Факт е, че за гражданите Хайд парк е не само приятно място за разходки, излети и отдих на открито, но също и за градски събрания, митинги, протести и занимателни социални събития.
Огромните прозрачни лица по дърветата, са една илюзия, един фантом, проекция, която се основава на играта на светлината и сянката. Това е насочване специално оформени потоци от светлина към дърветата.
Не е учудващо, че в Хайд парк се събира тълпа от любопитни, които искат да видят тази невероятна гледка, и много идват и от други градове.
Известно е, че светлинната инсталация на Крейг Уолшм е правена в продължение на няколко години и с всяка изминала година усъвършенствайки уменията си авторът изненадва публиката с нови оригинални идеи.

За вечен двигател са мечтали много хора. Между 1617 и 1906 г. Британската служба за издаване на патенти получила идеи за шестотин машини с вечен двигател. Но нито една не проработила.
Какво ще кажете за вечен механичен часовник?
Неговото устройство било просто. Промените в атмосфеното налягане премествали нагоре и надолу стъклена колба. Така се задвижвало зъбно колело, което навивало часовник.
Такава машина е била построена през 1765 г. И се още тиктака! Но един ден ще спре…..

Разумният човек още от древни времена е строил пътища, за удобство при своето придвижване.
Какви ли не покрития са използвани за тези пътища: камък, дърво, пясък, кирпич, асфалт.
Но за автомобилните пътища в Европа може да се измисли нещо по-добро!
Съществува такъв проект Solar Roadways, при който всички пътища ще бъдат оборудвани със слънчеви панели, които ще образуват огромна мрежа от слънчеви електростанции.
Вдъхновители на тези идеи и тяхната разработка са американските инженери Скот и Джулия Брюсоу.
В този проект има големи плюсове.
Традиционните електростанции ще останат в миналото. Други ще осигуряват самоочистването си от снега и леда.
Пътните знаци ще станат интерактивни и управляеми. Надписите ще се осветяват и при необходимост ще се променят.
Ще настъпи ерата на електромобилите, които ще се зареждат от пътищата.

Психолозите често споменават шахмата като ефективен способ за подобряване на паметта. Тази игра дава възможност да се решават сложни задачи и спомага за хрумването на различни идеи.
Не е чудно, че шахмата се препоръчва в борбата срещу болестта на Алцхаймер.
Много хора смятат, че шаха е игра за тези, които са интелигентни. До някъде е вярно, но с тази игра можете да увеличите умствените си способности.
Освен това, проучванията показват, че шахът активира двете полукълба на мозъка, подобрява креативността, концентрацията, критично мислене и навика за четене.

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.