Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

Въпреки лошото време Катя и Ники потеглиха с колата. Вятарът се опитваше да ги отнесе, но те следваха точно пътя към дома на Румен, който ги беше поканил тази вечер на гости.

Когато стигнаха, външната лампа светеше, а Румен ги очакваше на вратата. Вътре беше топло и уютно. Румен се извини и за малко остави гостите сами.

Стаята беше доста голяма. На стените ѝ имаше множество картини, предимно от майстори на четката.

Катя хвана Ники за ръката и го заведе пред един голям акварел. На него се виждаха много макове във градина.

– Ето това е, – каза Катя, – макове, котки, седящи по градинските зидове. Прекрасно изпълнение, независимо от темата

Румен се върна с две чаши в ръце и застана пред картината.

– Изглежда това много ви харесва? – попита той.

– Хубава е, – каза Катя. –  Изглежда много харесвате маковете?

– Да, така е, – потвърди Румен. – Жалко е, че се разпадат, когато ги откъснеш.

– Просто защитен механисъм, – отбеляза Катя и хвърли поглед на Ники.

– Розите би трябвало да се поучат от тях – засмя се Ники. –  Очевидно тръните не са достатъчни.

– Съвършената красота трябва да остане недокосната, – намеси се Румен.

Тримата стояха дълго време пред картината. Всеки беше потънал в мислите си.