Целият си съзнателен живот човек прекарва с убеждението, че освен отбранителната война всяка друга война дори когато е победоносна, е по-лоша от най-лошия мир.
Земя, спечелена с меч, остава за дълго време спорна. Такава земя ражда неспокойствие и раздори. Една селска мера, отвоювана с блага дума, носи повече добро, отколкото цяла област, завоювана с цената на хиляди жертви и с потоци от кръв.
Но в основата на всичко лежи страхът от войната. Война между съседи — от това няма по-лошо.
Ако ти победиш, ония ще са готови да обърнат положението при първия по-сгоден случай. Ако те победят, ти ще се готвиш да им върнеш, както подобава.
И това ще се повтаря безброй пъти, защото земята никога не се насища на кръв. а взаимното изтребление не изтрива, а умножава омразата.

Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

Култура, в която живеем днес е много подобен на културата на Содом. Нашия свят е загубил способността си да разпознават доброто и злото. Няма справедливост, има само разюздена несправедливост. Съдиите оправдая нечестивия и наказват невинния. Медиите в повечето от случаите са контролирани и невярно отразяват събитията.
Ние живеем в глобалният Содом и то в световен мащаб, където  няма чувство на срам и за справедливост. Жестокост, коварство, безсърдечие, презрение към по-малко успешните, всичко това изкривява самата същност на битието. Разкош, лъжа, грабеж и убийство с цел печалба, това е тъмния свят на лесни пари, които водят до всички видове извращения.  Там където няма справедливи закони, живее беззаконието, там където се радват на чуждата мъка и се обогатяват за сметка на обикновения човек е Содом.
Днес обществото се връща четири хиляди години назад в още по-извратена форма, подсилена от техническия прогрес. В днешно време градове като Содом и Гомор жителите, на които са загубили чест и съвест, стават все повече и повече.
Когато не знаем законите на вселената си измисляме свои. И днес, цялата ни цивилизация е изградена върху изкуствени, удобни за нас закони и фалшиви „истини“. Затова и нашият жизнен път върви към катастрофа. Научно-техническия прогрес само ускорява движението към своя край. Ние  материалистически „знаем“, че човек живее в света само веднъж и бързаме да „вземем“ от този живот, всичко възможно, на всяка цена, без да се ограничаваме от средствата за постигане на тези целите. В резултат на такава стратегия на живот, човечеството на Земята излъчва огромен поток от зло. Този поток е толкова мощен, че унищожавайки цялата информация, нарушава законите на планетарните процеси. Затова не се изненадвайте от земни бедствия, растежа на етнически конфликти, избухването на войни там, където никой не ги е очаквал, нито на постъпките на обикновеният човек, знаейки че този човек по принцип не може да направи това и въпреки това го прави.
Ние хората със своите мръсни помисли, своята злоба към другите предизвикваме тези катаклизми на планетата си.
Професор М Персингер работещ в областта на ултра ниската честота в геофизиката е въвел през 1977 г. понятието „геопсихизъм“. Той е предположил, че нашето съзнание при силно емоционално състояние влияе на околните физически полета. Например, силно обобщаващо емоционално състояние, което обединява всички хора в една група е чувство за страх.
Оказало се, че ако едновременно се изплашат 500-600 милиона души, то геомагнитното поле на Земята ще реагира активно на този преход в режим на страх  и ще премине на по-бурен режим.  В този пример, страх предизвиква специфична геомагнитна възбуда на Земята.
Ако преброим, колко източници на страх има сега в света и колко ще доведат до нови страхове, можем да разберем как човек мощно въздействие върху магнитното състояние на нашата планета. А като си помислим, че не само страхът влияе на психиката ни, колко ли по-голямо ще е въздействието на другите фактори.

Това мъничко парче земя излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в друго измерение.
Златното утринно слънце, шумолящите от вятъра листа, цветята, пеенето на птичките, часовника, дървената ограда, която отдавна трябваше да се боядиса, старата, безмълвно умираща ела, която с всички сили се стараеше да не загуби връзката със своите събратя тревата и цветята…. бяха необикновенни.
Тук нямаха власт никакви хорски вълнения. Всичко вървеше мирно.
Лятото идваше след пролетта, луната сменяше слънцето…
И веднага се усещаше съвсем ясно, че животът е безценен дар. Той не е нещо, което може да бъде оспорвано….

-Ти твърдиш, че Бог знае какво ще се случи?
– Разбира се
– Тогава защо четем в Писанията: „И разкая се Господ, за дето бе създал човека на земята и се огорчи в сърцето си“.
– Случвало ли се е да ти се роди син?
– Да.
– И какво направи ти при раждането му?
– Зарадвах се и споделих радостта с другите.
-А знаеш ли, че ще дойде време, когато той ще умре?
– Така е, но нека се радваме в дни на радост и да скърбим в дни на скръб.
– Така е боло и с Всевишния. Бог много е скърбял за участта на Земята, преди да изпрати потоп върху нея.