Мястото на екзекуцията беше точно пред градската порта, до главния път, водещ към Йерусалим. Тези, които трябваше да бъдат разпнати, бяха издигнати на около четиридесет и шест сантиметра над земята.

Обречените бяха оставяни голи на жегата, гърчейки се и стенейки в агония, на нивото на очите на тези, които минаваха по пътя към града.

Войници бяха обкръжили един, Който трудно носеше гредата поставена на раменете Му.

Симон стоеше сред тълпата и не можеше да види лицето на човека, защото главата му бе увенчана с венец от бодливи клони.

– Това е Исус, – чуваше се вопъл от тълпата.

– Продължавай напред, – строго заповяда началникът на стражата.

Но Исус не можеше и гредата върху раменете му започна да се люлее.

Симон инстинктивно протегна ръце, за да Му помогне.

– Ти, – извика войникът от стражата, като посочи с ръка притеклия се на помощ, – вземи кръста!

– Но …., – опита се да възрази Симон.

– Не ме интересува, – грубият глас на войника, смразяваше кръвта в жилите, – вземай кръста!

Симон подложи раменете си под гредата и последва Исус.

Там на върха се вихреха омразата и злото. Те кипяха в хората, които се бяха скупчили да гледат престоящото зрелище.

Людете бълваха отрова от проклятия и подигравки към Исус, предизвиквайки Го:

– Нека избави Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият Избраник.

– Ако си Юдейският Цар, слез от кръста и избави Себе Си.

Единият от разпънатите на кръста не преставаше да се подиграва на Исус:

– Нали си Ти Христос? Избави Себе Си и нас!

Божията любов проби като слънчевите лъчи в буреносен ден. Тя докосна единият от двамата разбойници, разпънати на кръст. Той дълго мълчеше, но накрая не издържа и смъмри този, който се присмиваше на Исус:

– Ние сме наказани справедливо, . . . но този човек не е направил нищо лошо.

След това обърна лицето си към кръста в средата и помоли:

– Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Своето царство.

И Той обеща:

– Истината ти казвам, днес ще бъдеш с мен в рая.

Исус висеше на кръста в продължение на три часа, изпитващ силна физическа болка. Бе измъчван психически и емоционално.

Смазан бе от тежестта на вината, срама и греха, които бяха наши, но станаха Негови.

Внезапно птиците спряха да чуруликат. Лешоядите престанаха да кръжат. Вятърът утихна. Всичко замря.

Спусна се непрогледен черен мрак.

Хората викаха изпаднали в паника, дори войниците потръпнаха от ставащото.

Всички устремиха поглед нагоре, търсейки небето.

Нямаше облаци, които да запречват слънцето, но то не се виждаше никъде.

Чернота и зловещ мрак.

Това не бе природата, която страдаше за Създателя си, а Божията присъда за моите и вашите грехове.

Грехът бе осъден на кръста. Само така човечеството можеше да се спаси от наказанието предвиждано от Божия съд.

Спомнете си, когато Адам бе изгонен от Едемската градина. Той влезе в друг свят изпълнен тръни и бодили, които раждаше земята. Техните шипове се забиваха от трънения венец в главата на Исус.

Адам умря на земята, но Исус възкръсна.

Живееше си Васко и се смяташе за най-щастливия човек на земята.

Хората не го харесваха заради грубия му нрав и желанието да навиква околните. Той не показваше милост към никого.

Бе придобил голямо богатство, но то не му стигаше. Обираше бедните. Съсипа живота на мнозина.

– Какво ме интересува този или онзи, нали на мен ми е добре, – казваше си самодоволно той. – Те да си му мислят.

Минаха години. Васко остаря. Прегърби се. Краката му се разтрепериха. Очите му отказаха да му служат.

Гледаха го младите и питаха:

– Нали имаше всичко и бе най-щастливия човек, защо така се случи с Васко?

Вече старец, той клатеше глава и болезнено споделяше:

– Всеки ден получавах дарове и различни възможности, но не ги използвах по правилния начин. За това сега съм в това състояние.

– Блазе ти, – тъжно се усмихна един от младежите, – теб Бог те е възнаградил с толкова много дарове, е вярно е, че си ги пропилял, но на мен нищо не е дал….

Старецът съчувствено погледна младия мъж.

– Ти сам не разбираш колко много ти е дал …..

– Дал, – изсмя се младежът. – Какво ми е дал?

Васко повдигна очи и срещна тези на заслепения млад човек, а след това съвсем тихо добави:
– Господ ти е дал способност да виждаш красотата и да ѝ се радваш. Не търси мръсотията, грозотата и недостатъците в хората. Надарен си да говориш, но какво излиза от устата ти? Проклятие или благословение? Бог ти е дал възможност да обичаш и да прощаваш, а не да се ядосваш и обиждаш. Надарен си да правиш добро, но какво донесе на тези около теб? Болка и страдание или радост и утеха? За това преди да съдиш, научи се да цениш това, което ти е дадено и правилно да го използвай.

Района бе горещ, а почвите бяха бедни. Откак се засели на това място Марко все се питаше:

– Какво да засадя тук? Кое плодно дърво ще вирее на такава земя?

Неговия комшия Хасан, когато разбра за притесненията му го посъветва:

– Засей смокиня. Тя не е взискателна. Издържа на горещина и няма претенции относно почвата. Отглежда се съвсем лесно.

– Знам, че плодовете ѝ са много сладки и съдържат калий, – прибави Марко. – Някои ги използват при сърдечно съдови заболявания, повишено кръвно налягане, отоци и анемия.

– Тука я използваме против запек, – сподели Хасан. – Накиснем сушени плодове от нея в дървено масло и сутрин ги ядем на гладно.

Марко послуша съседа си и насади няколко смокини в двора си.

Повечето от дръвчетата дадоха плод, но едно от тях макар и да се разлистваше, нищо нямаше по него.

Бяха изминали две години, откак Марко ги бе насадил. Една сутрин той излезе погледна разлистилата се смокиня пред себе си и потърси плод по нея.

– О, пак случих на безплодната, – въздъхна тежко Марко. – Ще взема да я махна …

Хасан го дочу и му извика:

– Постой, не я унищожавай. Окопай я и я натори и ако тогава не даде плод, отсечи я.

– Твоите думи ме върнаха към историята за безплодната смоковница и Христос, – засмя се Марко.

– Ти за нея не мисли, – махна с ръка Хасан. – По добре си припомни за плодоносното дърво в Рая, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец, а листата му служеха за изцеление.

Марко се замисли. Постоя така вперил безизразен поглед напред, а после се размърда като събуден от сън и каза:

– Две дървета с две различни съдби. Те са като два противоположни образа, които олицетворяват хората. Едни които не дават плод и други, които са готови да предложат най-доброто от себе си, дадено им от Господа.

Слънцето се прокрадваше плахо между пухкавите облаци, но накрая надделя и се усмихна щедро.

Вчера валя изобилно, беше нужно, земята бе жадна.

Имаше светкавици и гръмотевици, но поне нямаше поражения върху хора, животни, сгради и имущество.

Димитър бе седнал на малко трикрако столче пред дома си и приказваше с внука си Митко.

– Кое е най-ценното ти притежание? – попита стареца.

– Имам много неща, които ми харесват, – отговори бързо Митко.

– Не, аз имам друго предвид, – потърка носа си Димитър – Например, като къща, за която си работил цял живот, снимка направена в специален момент за теб или ценен подарък от твой приятел.

– Е, дядо, чак пък толкова, – засмя се Митко.

– Стойността, която приписваме на нещата е преплетена с нашите емоции, – започна поучително старецът, – но начина, по който ги използваме, разкрива какво най-много ценим и кои са истинските ни приоритети.

– Добре го каза, – отбеляза Митко, – но младите като мен рядко се замислят над това. В повечето случаи действаме спонтанно.

– Май няма да се разберем с теб днес, – усмихна се Димитър. – Добре, ти щедър ли си?

– О, – възкликна Митко, – толкова пъти съм давал назаем пари на приятели и не съм ги търси след това.

– Не говоря само за финанси, – някак докачливо реагира старецът. – Виж, смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Той знае, че никога няма да можем да Му се отплатим, но без колебание даде Сина Си за нас.

– Искаш да кажеш, че щедростта е доброволно предлагане, на това, което имаме, за да може някой да процъфтява, дори ако това ни причинява болка? – Митко изумен погледна дядо си.

– Да живеем щедро означава просто да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал. Когато Му позволим да дава чрез нас и Го почитаме с даването си, това ни приближава към Него.

– Трудно е това, – наведе глава Димитър. – Не всеки би се съгласил да го направи.

– Щедростта изтича от благодарно и доверчиво сърце, – наблегна Димитър. – И когато се довериш на Бог с това, което имаш, Той ще ти повери повече.

Този път Митко само въздъхна, а дядо му продължи:

– Практикуването на щедрост, ще ти напомня, че ти не можеш да контролираш нещата, но познаваш Този, Който има такава възможност.

– Така е, но …

Димитър посъветва внука си:

– Опитай се да намериш място, където можеш да вложиш това, което имаш, – а след това прибави, – Започни с малко. Просто започни.

Недалеч от селото растеше свещено дърво, което се почиташе от много селяни. Имаше човек на име Никола, който водеше борба с това идолопоклонство.

Но каквото и да правеше, селяните все пак отиваха до дървото и извършваха там своите ритуали.

Един ден Никола не се сдържа, взе брадвата и отиде при дървото, за да го отсече.

Преди да замахне, пред него се изпречи дявола и каза:

– Не докосвай това дърво, ще ти дам откуп за него.

Никола отказа. Двамата се погледнаха остро. От дума на дума стигнаха до бой.

Никола успя бързо да хвърли на земята врага си и му изви ръцете.

Дяволът се замоли:

– Пощади ме и не отсичай дървото, ще ти дам голям откуп.

Първоначално Никола отказа, но дяволът продължи да го убеждава:

– Представи си, събуждаш се сутрин. Бъркаш под възглавницата и вадиш една златна монета.

Предложението звучеше доста съблазнително и Никола не устоя, съгласи се.

И освободи дяволът.

Първите три дни Никола намираше по една монета под възглавницата, но през следващите дни не се появи нито една.

Той се ядоса, грабна брадвата и отиде до дървото.

И отново се сби с дявола, но този път бе надвит и брадвата му бе отнета.

Никола бе изумен:

– Преди те победих толкова лесно, а сега …. какво стана?

Дяволът се ухили:

– Преди се бореше за идеята, а днес за пари.