Валери се прибра в къщи и подаде на жена си един пакет.

– Това е за теб.

Елена го отвори. В него имаше книга за големите катедрали в Европа. Тя бе готова да я захвърли, но я привлече посвещението написано в началото на книгата:

„С възхищение за прекрасното, което изграждаш и никой не вижда“.

Тя не можем да назовем всички мъже, които са построили тези катедрали. Беше виждала, че там стои само подписът на архитекта, но и той бе непознат за повечето хора.

Елена си спомни една история, в която строител се старал дълго време да постави една каменна птичка, която отгоре била покрита с покрив и не се забелязвала много. Когато попитали строителят: „Защо си губиш времето за нещо, което никой няма да види?“ Той отговорил:  „Защото Бог вижда“.

Елена затвори книгата и сякаш чу Бог да ѝ казва:

„Аз те виждам. За мен не си невидима. Всяка твоя жертва за Мен е значима. Виждам всеки той изпечен сладкиш, всяко твое усилие и се радвам. Виждам и твоите сълзи на разочарование, когато нещо не върви, както трябва. Не забравяй, че ти строиш великолепна катедрала. Тя няма да бъде завършена до края на живота ти на земята и ти никога няма да живееш в нея, но ако я построиш добре, Аз ще живея в нея“.

Елена се замисли:

„Имаше време, когато ме обиждаха, не ме забелязваха, но сега разбирам, че да бъда невидима не е заболяване, което може да разруши живота ми, а изцеление от егоизма ми. Това е хапче против гордостта ми“.

Напълно нормално е близките ни да не забелязват труда ни. Но ние не работим за тях, а се трудим за Него. Така ние му принасяме жертва на хвала. Дори и да правим всичко добре, околните могат никога да не видят и оценят това, но не и Той, нашия Небесен Баща.

Нека нашият труд да остане като паметник, който величае Бога.

Те бяха силни мъже. Никаква работа не ги плашеше. През какво ли не бяха минали. Загорели, мускулести, непрестанно търсещи и интересуващи се от всичко.

Вечерта беше тиха и прохладна. Бяха се събрали отново на масата, след дълъг и изнурителен ден. Вероятно разговорът им пак щеше да продължи до полунощ.

– От зараждането на цивилизацията човекът е показвал невероятната способност да използва природни ресурси, които се намират близо до дома му, – започна Петър. – От времето на Месопотамия и Древен Египет хората не са намирали широка употреба на черната лепкава смола, извираща от недрата на земята.

– Знаеш ли, че някои цивилизации са използвали подобното на катран вещество за строежи на пътища и за запушване на лодките си,  – засече го Любо. –  В Египет са увивали мумиите в напоено с битум ленено платно, но истинският потенциал на петрола е бил открит много след това.

Тони се понамести, изкашля се и каза:

– Едва в средата на XIX век човекът се връща към вонящите мазни дупки с петрол, с които е осеяна земята. Извлеченият от земните недра нефт се рафинирал и се използвал като идеално индустриално смазочно масло.

– По това време китоловците намаляват рязко броя на китовете в света и повишават цената на китовата мас, – тропна с рака Румен. – След това я превръщат в недостижим източник на светлина в домовете.

– Керосинът, подобен на петрола, излиза на преден план, за да запълни тази ниша, – каза Петър. – Така се е сложил край на хегемонията на китоловците от Нова Англия.

– В продължение на шейсет години, докато рафинират керосин, петролните компании изгарят остатъчните продукти, – недоволно констатира Радослав. – Най-вече силно запалващия се, но безполезен за тях продукт, наречен бензин.

– Простата сонда на Дрейк и събирането на петрола на повърхността лесно се справя с нарастващото търсене на керосина, – подчерта Никола, – но желаещите за керосин станали още повече. Тогава двамата германски инженери Николаус Ото и Готлиб Даймлер комбинирали изобретенията си, четиритактов двигател с вътрешно горене, задвижван с бензин, и карбуратор, който инжектирал тънка струя гориво в цилиндрите на двигателя.

– Знаете ли, че Даймлер е заимства тази идея от пулверизатора на парфюма на съпругата си? – Попита Петър усмихвайки се.

– След откриването на електрическата крушка от Едисон,  автомобилите започват да използват бензин вместо керосин, – продължи с хронологията Любо. – Започва надпреварата в търсене на автомобилно гориво.

– Така се ражда петролната индустрия, такава каквато я познаваме днес, – натърти Румен..

– Чрез сонда са изкопани множество кладенци – добави Радослав. – Търсенето на петрол се разпространило и в океаните. Специално направени скелета в Съмърланд, водят до подвижните сондови платформи, които са издигнати върху специално направена структура от колове. Подобно съоръжение е вкарано във водите на Мексиканския залив.

– Сондите прониквали на все по-голяма дълбочина трийсет метра, шейсет, триста, деветстотин. Търсенето ще свърши само когато петролът бъде изчерпан, – махна с ръка Никола.

– Природата е капризна и създава някои от най-богатите си петролни залежи в най-негостоприемни терени, – поде щафетата Радослав, – например,  в Персийския залив, където високите температури превръщат смазочните масла във вода,

– Ами Мексиканския залив, където силните африкански пясъчни бури се заменят от урагани, движещи се със скорост триста километра в час – прибави Петър.

– Какво ще кажете за Северно море, – засмя се Любо, – където Северният ледовит океан бушува с пълната си ярост по крайбрежието. Петролните компании навлезли в заледените води на залива Прудо в Северния ледовит океан и предизвикателно строели платформи, направени да издържат на големия натиск на полярния лед.

– Какво ще кажете за новата платформа , – настървено се включи Петър, – последната дума в сондажната технология. Правоъгълната ѝ основа е почти три акра и се крепи на четири плаващи понтона с обиколка двайсет и седем метра. Подпорите са закотвени на морското дъно с пет подсилени, свръхиздържливи кабела.

– Няма спор, – засмя се подкупващо Румен,  –  тя тежи четиристотин двайсет и пет хиляди тона. Петролната платформа  е върховно постижение на човека. Тя е израз на стремежа му да покаже волята и изобретателността си в съвременната епоха.

Те знаеха много, защото четяха. Споделяха в разговор наученото и така взаимно се допълваха не само в работата, но и в знанията си.

Пингвините живеят предимно в Антарктика, където средната лятна температура е минус 30 ° C, а през зимата е минус 60-70 ° C.

Птиците гнездят на земята и ловят риба в океана, но не се превръщат в ледени висулки. Как го правят, учените едва сега са разбрали.

Устойчивостта на пингвините към студа се дължи на особената структура на перата им.

Специалисти в областта на околната среда, инженери и технолози от редица университети и лаборатории в Китай внимателно са проучили образци на пингвинови пера, а след това създали мембрана от нановлакна, притежаващи аналогични свойства.

За проучването учените са взели няколко пера от пингвините на Хумболт, гнездящи на бреговете на Чили и Перу, и добиващи храна в студените океански течения.

По време на експеримента изследователите са разрязали перата на малки части 4х4 мм и след предварителна подготовка ги поставили под електронен микроскоп, което им помогнало много внимателно да изучат структурата им.

Оказало се, че те са покрити с мрежа от брадавички, които имат зъбци и малки кукички. Такава структура отблъсква водата и освен това не позволява по тях да се полепят различни вещества.

Създадената мембрана от нановлакна, по подобие на перата на пингвините, може да се използва, за създаване на тъкан, която е устойчива на заледяване.

Някои бушмени и досега практикуват лов, при който изтормозват жертвата си с многочасово бягане.

Например, антилопата лесно бяга от ловеца в началото, но той преследва жертвата си и я приближава отново и отново, докато тя остане без сили.

Съществува теория, че издръжливостта в продължителното бягане е помогнало на хората да добиват прясно месо.

Освен скелетно мускулната адаптация, ключов фактор за успеха на хората играе терморегулацията по време на бягането, при която се отделя пот.

В такива случаи на животните се налага да спрат, за да си поемат дъх.

Съгласно тази теория, именно човекът е най-добрият бегач на земята на дълги разстояния.

Един дервиш научил от древните книги, че в света съществува източник на вода, от който като пиеш, ще придобиеш тайно знание. Той го търси в продължение на много години, обръщал се към всеки, питал мъдреци, магьосници, …, но никой не могъл да му каже, къде се намира този източник.

Най-накрая той отишъл в Бухара. Там на пазара седял Настрадин Ходжа, които призовавал хората:

– Най-прохладната вода от източника на мъдростта. Като пийнеш от нея ще знаеш недостижимото. Елата и си купете!

Зарадвал се дервишът, втурнал се към Настрадин и веднага поискал чаша вода. Настрадин му налял и той с треперещи ръце я поднесъл към устните си.

Водата попаднала в устата му, но част от нея се стекла по брадата и заляла мръсния му халат. След като дервишът изпил водата в чашата, погледна вътре в себе си, но никакво ново знание не намерил.

– Мошеник, – нахвърлил се той върху Настрадин. – Цял живот търся източникът на мъдростта, а ти реши да ме излъжеш.

-О, бедничкият ми, – поклатил глава Настрадин. – Цял живот търсиш изворът на мъдростта, но не си разбрал главното. Глупостта и мъдростта са две течности на земята, които винаги са смесени в един съд и не могат да бъдат разделени. Можеш да се научиш да усещаш мъдростта по вкуса, а глупостта да я игнорираш. От първата се получава наслаждение, а от втората необходимата влага. Мъдростта и глупостта са неразделими. Те са смесени в различни пропорции в съдовете. Учи се не само да търсиш нови източници, а правилно да пиеш от тези, които имаш. В противен случай, вода, в която има 100 части мъдрост, а глупоста е една, няма да те напои с полезни знания, а само ще залее халата ти и ще намокри брадата ти.