Ема бе второто най-малко дете в семейство от четири сестри и един брат. Бащата ѝ изхранваше всичките 7 души, включително него и съпругата си, със много малката си заплата.

Той успя да построи къща и църква за семейството си.

В дома си имаше добитък, пилета, градина, в която се отглеждаха плодове и зеленчуци.

Настъпиха лоши времена. Всичко поскъпна, а парите се обезцениха.

Мнозина отчаяни от ставащото си слагаха край на живота, но семейството на Ема никога не е имало желание да ги последва.

Те не бяха заможни, но не допускаха отчаяние в сърцата си.

Винаги имаха храна на масата и покрив над главата си.

Ема постоянно казваше:

– Господи, благодаря Ти за всичко, което си ни дал.

Когато веднъж я попитаха:

– От какво основно се нуждае едно дете?

Тя без колебание отговори:

– Не от играчки, телевизор, компютър или по-голяма стая, а от любов всяка сутрин и вечер.

Ако искате да подарите на децата си нещо, което ще помнят с години, няма да го намерите онлайн.

Дори не е нужно да напускате къщата си, за да го намерите.

Покажете им истинска, неподправена, искрена любов.

Научете ги да бъдат благодарни за всичко, което Бог им е дал.

Напомняйте им, че най-добрите неща в живота не са материалните, а духовните.

Бе пазарен ден. Сергиите бяха отрупани с плодове зеленчуци, дрехи, обувки и всичко онова, от което се нуждаеше някой.

Невена идваше на пазара с колело. На багажника ѝ имаше касетка, която тя пълнеше догоре. Налагаше се понякога да завързва товара си с ластици, които завършваха с телени куки за захващане.

Днес ѝ помагаше един от продавачите да си завърже на багажника торбите, които стърчаха от касетката.

Човекът понечи да върже ластиците успоредно, но Невена го поправи:

– По-добре на кръст. Няма по-сигурно от него.

Дочу я баба Дона и извика:

– Стигнем ли до там … – и размаха дясната си ръка.

Тя имаше предвид, че стигнем ли кръста, в случая гроба, всичко е свършено.

Невена се засмя и каза:

– Кръстът не е краят, а началото.

Баба Дона се сви и бързо напусна полесражението. Намериха се хора да попитат:

– Как кръста е началото?

– Какво започва с кръста?

Тогава на Невена се отвори врата да каже някоя дума, за Този, Който ни бе заместил на кръста. И не само това, а че Същият ни предлага вечен живот, който не свършва като този тук на земята.

Слънцето грееше, но вече не топлеше. Хората прибираха последните плодове и зеленчуци и клатеха глави:

– Студове ни чакат вече.

Йото бе се подпрял на дувара и разговаряше с комшията си Христо.

– Какво си мислят някой? – завъртя глава заканително Йото. – Като ходят на църква или извършат някой ритуал смятат, че това ще ги доближи до Бога ли? За съжаление ги очаква голяма изненада. Вярваш ли ми и в църквата може да закоравее сърцето ти?

– Така е, – съгласи се Христо, – слънцето разтопява восък, но втвърдява глината.

– Едни се повлияват от Словото, други се променят, но на трети им закоравяват сърцата, защо? Понеже нямат намерение да последват Господа, – продължи още по-настървено Йото.

– Това е, – плесна коляното си Христо, – Неговото Слово променя човека, нищо друго не може така да му повлияе.

– Трябва ли да спрат някои хора да ходят на църква? – Йото погледна въпросително комшията си. – Да …. ако нямат намерение да прилагат това, което са чули.

– Вярно е, – добави Христо, – човек може да види чудеса и да слуша Истината, но ако не ги приеме, сърцето му може да се закорави. Виж да спреш хората да ходят на църква е пресилено ….

– Добре де, – махна с ръка Йото, – не съм казал, че не желая да ходят, но поне да идват в храма с желание да опознаят Бога. Защо им е да живеят двойствен живот? С единия крак в църквата, а с другия в света. Това живот ли го наричаш?

Йото бе войнствен и често много рязък, но държеше на правото. Христо бе по-тих, но бе напълно съгласен с думите на съседа си.

Бе невероятно слънчево време за месец ноември. Поваля, но не бе много. Рискувалите да не приберат последните плодове и зеленчуци имаха възможност да берат нови.

В двора на църквата бе само Нестор, свещеникът на местната църква. Той бе запретнал расото си и косеше тревата, която бе избуяла обилно край дувара.

Сашо се прокрадна до него и за да не го стресне му се обади:

– Дядо.

Нестор се обърна и видя внука си.

– Какво те води насам? Сигурно пак си измислил някакъв труден въпрос за мен?

– Да, – стъписа се Сашо. – Как позна?

– Лицето ти го издава, – засмя се свещеника. – Добре, ей сега свършвам и ще поговорим.

Когато Нестор приключи, двамата се настаниха на пейката, която бе почти до входа на църквата.

– Е, – свещеникът подкани внука си. – Кажи ми какво пак те е развълнувало?

– Ако има десет заповеди, които не трябва да се нарушава, защо тогава Господ ни е дал свобода? – бързо изстреля въпроса си Сашо.

Свещеникът поглади бялата си брада и лека едва забележима усмивка пропълзя по устните му.

– Господ ни е дал свободна воля, така че да избираме къде искаме да бъдем с Бог или без Него, на страната на доброто или на злото. Всеки ден човек прави своя избор в една или друга посока.

– А ако избера поне за малко да бъда без Него? – попита смутено Сашо.

– Той иска изпълнението на заповедите да стане нещо естествено в нашия живот, а не да ни принуждават да извършим каквото и да е.

– Но как може да стане това?

– Двете заповеди, на които Господ обръща особено внимание в Новия Завет е да обичаш Бога и да обичаш ближния си. Именно те разкриват и посочват на човека, как да действа.

– Не разбирам! Как разкриват и посочват? – попита Сашо.

– Ако истински обичаш Бог, ти не можеш да не обичаш ближния си. Това не е вече забрана, а посока към правилния път.

На Сашо му просветна, но в него се прокрадна съмнение, след което заяви:

– Може би трябва още да помисля по този въпрос.

– Мисли, – добродушно го потупа по рамото Нестор, – но не забравяй да потърсиш мъдрост от Господа, както по този въпрос, така и за всеки, който те вълнува.

Баба Дона имаше малка градина в задния си двор. Там тя засаждаше любимите си зеленчуци. Всяка сутрин старицата наглеждаше градината си и с интерес наблюдаваше какво расте в нея.

– Я гледай ти, краставичките ми са наболи, а чушките вече имат цвят. Доматите имат малки плодчета, ще ядем тази година хубав плод.

Тя поливаше редовно растенията и ги плевеше, но не можеше да спре натрапниците, които нарушаваха границите на градината ѝ.

Хората в квартала ѝ се възползваха от това, че градината бе без ограда и изхвърлиха боклука си в нея. Грозно и отвратително бе да се виждат всякакви отпадъци и нежелани домакински вещи, разположени около красивите ѝ процъфтяващи зелени растения.

Видеше ли ги отново в градината си баба Дона взимаше бастунчето си, обикаляше квартала и викаше на хората:

– Елате и си приберете боклуците, моята градина не е сметище…….

Малко смешно изглеждаше от страни, как старицата размахва бастуна си и заплашва, но колкото и странно да бе, боклуците поне временно изчезваха от градината.

Тази история ми напомня на нещо много познато.

Помислете си, колко често дяволът идва да изхвърли боклуците си на ваша територия?!

Тогава имаме властта да му заповядаме в името на Исус да си вземе боклука и да напусне семейството ни. Той ще си отиде, защото сме били овластени, да можем да го правим.

Няма нищо, което дяволът да е откраднал от нас, което да не можем да си върнем обратно, ако горещо се молим и упражняваме властта си като дете на Бог.

Днес, когато сме застрашени от болести, загуба на работа, страх и тревога за утрешния ден, ви насърчавам да изградите защитна молитвена стена около себе си, семейството си, приятелите си, съседа си, града си и страната си.