Мишо мърмореше:

– Мразя къмпингуването.

– Защо? – попита го Асен.

– Не харесвам вятърът и дъждът да блъскат по веещия се брезент. Веднъж преживях дълга, безсънна нощ заради дъжда, който постоянно блъскаше по люлеещата се палатка.

– На мен ми харесва с палатка, защото където искам отивам, – сподели Асен. – Готвя си на огън. Гледам звездите.

– Да, но все някога палатката се износва, губи водоустойчивостта си и трябва да се подменя, – отбеляза Мишо.

– Какво толкова? – засмя се Асен. – Купуваш си нова.

Подобно на палатките за къмпинг, нашите земни тела трябва да издържат на сурови и понякога екстремни условия. И се изтощаваме.

Ние копнеем с нетърпение „да се облечем в небесното си жилище“, нашите обновени, славни тела. Това вечно жилище, което няма да се износи, защото е „неръкотворно построено“.

Независимо дали стенем или се наслаждаваме на живота , дали нашата „шатрата“ устоява на бури или бързо се износва, нека уповаваме, че един ден ще бъдем „у дома при Господа“. Тогава „смъртното“ ще бъде „погълнато от живота“!

Предния ден валя обилно. На следващия духаше силно.

Поради лошото време Петко и Дечо стояха у дома, а така има се искаше да потичат малко навън.

Вечерта се оказа още по-тягостна.

Петко постоянно мърмори за нещо, а Дечо си тананикаше.

Двамата се загледаха през прозореца.

– Уф, каква кал, – въздъхна отегчено Петко.

– Я, колко много звезди има тази вечер, – радваше се Дечо.

– Мрачно е и подтиснато, – сбърчи нос Петко, – а той звезди видял.

– Винаги има нещо, за което да се радваме, – възкликна Дечо.

– Къде е то? – продължи да се мръщи Петко.

– Ако го търсим, ще го намерим, – упорстваше Дечо.

И ние бихме се чувствали като Петко, ако позволим проблемите да приковат очите ни в земята.

Когато сме най-заети трябва да гледаме нагоре към Божията слава на небесата. Тогава се радваме и живваме.

Все пак Бог ни е увенчал „със слава и чест“ като Негови шедьоври.

Къде гледате, когато сте притеснени и се нуждаете от успокоение?

Антон и Катя бяха излезли навън и съзерцаваха небето, което бе изпълнено със звезди.

– Знаеш ли кое най- много харесвам на Рождество? – попита Катя.

Антон само вдигна рамене.

– Песните, – усмихна се Катя унесено, сякаш в момента ги чуваше. – Те вълнуват сърцата ни.

– О, разбира се “ Свята нощ“ – поклати глава Антон.

Катя го изгледа подозрително и каза:

– Ако се чувстваш отегчен от нея, препоръчвам ти да потърсиш Този, за Който се пее в нея.

Антон само изпухтя.

– Представи си, – продължи Катя, – звездите блестят ярко. Това е нощта, в която се ражда Спасителят. Светът лежи в калта на греха, но се появява надежда и хората ликуват, защото настъпва нова и славна утрин.

– Доста поетично описание, – сбърчи нос Антон.

– Нима не разбираш, – погледна го с очакване Катя, – Исус е надеждата, която вълнува сърцата и кара изтощените и измъчени люде да се радват.

– Мир, мир на земята, нали така се казва в евангелската вест? – повдигна иронично вежди Антон. – А войните, глада, болката, ….

– Мирът на земята ще дойде, когато живеем Рождество всеки ден, – възторжено обяви Катя.

Рени бе само на две годинки, но днес с баща си щеше да посети универсалния магазин.

Петър бе много грижовен и се радваше, че ще бъде с дъщеря си, не на разходка, а на пазар.

Двамата взеха списъка за необходимите продукти, приготвен от майката на Рени и потеглиха.

Когато бяха вече в магазина Рени изчезна.

Петър се паникьоса. Той забрави за пазаруването. Списъкът в ръката му вече нямаше значение.

Той изкрещя:

– Рениииии ……, къде си?

И продължи да си мърмори под носа:

– Какво ли ще си помислят хората за мен? Ще ме сметнат най-малко за луд. Това няма значение, трябва да намеря детето си.

След няколко обиколки на магазина, силно притесненият Петър намери дъщеря си. Тя се бе пъхнала зад някакви якета.

Радостта му нямаше край. Той я прегръщаше и силно я притискаше до гърдите си:

– Рени, не се крий повече! Търсех те навсякъде. Добре, че се намери ….

Всеки родител ще направи всичко възможно, за да открие детето си. Колко повече Бог?

Най-великото Божие творение не са разхвърлените звезди или насечените каньони, а ние.

Неговият вечен план е да достигне до децата си.

Небето и земята не познават по-голяма любов от Божията към нас.

Той с нетърпение очаква нашето завръщане.

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.