Катя Попова бе учителка в местното училище. Още съвсем млада, скоро навлязла в професията си, тя се стараеше и много се грижеше за поверените ѝ ученици.

Един ден след като бяха свършили занятията, Катя видя среща, която я наведе не на много добри мисли.

– Това ми изглежда много подозрително, – закима тя с глава.

Пред училището стоеше привлекателен млад мъж, който чакаше нейната тринадесет годишна ученичка Мария.

Отношенията между двамата бяха явно сърдечни и това накара Катя убедително да изрече:

– Между младият мъж и Мария има непозволена връзка. Ммм … Това трябва да се прекрати навреме.

Катя Попова повика родителите на Мария, за да разговаря с тях.

Тя бе много изненадана, когато прелъстителят на ученичката ѝ влезе в кабинета ѝ и се представи:

– Аз съм бащата на Мария.

Той беше на 40 години, но изглеждаше много по млад.

Катя се успокои и разясни случая.

– Извинете, – обърна се тя към бащата на Мария, – но вие изглеждате толкова млад и привлекателен. Когато ви видях с дъщеря ви, си помислих, че между вас има навярно интимна връзка. Моля да ми простите, не знаех, че сте баща ѝ.

Всички се засмяха.

Важното е, че недоразумението бе изяснено.

Кирил често караше сина си Генчо с колата до училището, а след занятията го вземаше обратно.

Един ден всичко се обърка и Кирил закъсня да вземе сина си.

Той шофира безразсъдно бързо. Паркира колата и изтича до класната стая на сина си.

Генчо бе прегърнал раницата си и седеше заедно с учителя си.

– Много съжалявам, Гена, – смутено каза Кирил. – Ти добре ли си?

– Добре съм, – сбърчи нос синът, – но съм ти много ядосан, че закъсня.

„Как можех да го обвинявам? И мен ме беше яд“, – помисли си Кирил.

Той знаеше, че това не бе единствения път, когато щеше да разочарова сина си.

За това се стараеше, да го научи, че Бог никога няма да наруши своите обещания.

Когато плановете се провалят или хората ни обезкуражат, можем да бъдем изкушени да бъдем разочаровани от Господа.

Въпреки това можем да разчитаме на Божията надеждност, защото Неговите планове „стоят твърди завинаги“.

Можем да хвалим Бог, дори когато нещата се объркат, защото нашият любящ Създател поддържа всичко и всички.

Бог е винаги верен.

Станчо, Тодор и Самуил бяха трима братя. Обикновено след училище се събираха заедно и така тръгваха за дома си.

Днес денят и за тримата бе много тежък. Дали защото бяха отвикнали от учебните занятия или това, че бе облачно?

Доскоро бяха във ваканция и то най-голямата от всичките – лятната. Навярно имаше носталгия и по игрите по цял ден.

Вървяха, по-скоро можеше да се каже, че влачеха краката си, а чантите им се струваха неимоверно тежки.

Изведнъж Тодор се оживи.

– Ей, какво сме увесели носове? – попита той и се усмихна лъчезарно. – У дома ни чака Весето.

Момчетата се оживиха, спомняйки си за малката им сестричка, която вече смело щапуркаше. Тя бе на година и половина, но усетила, че може да се движи, не спираше нито за миг, когато бе будна.

Тримата бяха много привързани към нея, защото момиченцето бе сърдечно и изразяваше любовта си към тях спонтанно.

Когато наближиха дома си братята забелязаха малката си сестричка, която тичаше към тях с разперени ръце.

– Ето я…

– Веси ….

– Идваме ….

Момчетата крещяха възторжено.

Нищо не можеше да спре малкото момиченце, щом усетеше, че братята ѝ се прибират.

Весето макар и малко неловко, но възможно най-бързо тичаше, за да ги посрещне.

Момчетата засияха. И те се затичаха към нея, за да скъсят разстоянието до малката си сестричка.

Достигайки до нея братята я прегръщаха, а тя с двете си малки ръце се опитваше да ги обгърне и тримата.

Това не бе специален ден за Весето. Откакто бяха тръгнали на училище, тя всеки ден ги срещаше така.

Хубаво е да се прибереш след училище у дома, особено ако си очакван с нетърпение и любов.

Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!