През първата година от живота си детето се чувства уверено в света. На това чувство формира нормалната си самооценка. Обкръжението, отнасящо се към детето с любов и загриженост, му дава  чувството, че е прието и обичано.
Така се насища психологическата му нужда. Ако едно дете бъде сухо, на топло и добре нахранено, то ще се научи да се доверява на хората. Ако небрежно или невнимателно се грижат за детето, той ще развие неверие в себе си и недоверие към другите.
След раждането, намиращо се в ръцете на майка си, детето получава от нея закрила и храна. То се радва, когато тя е близо, а когато е далече, усеща пустота. Майката разбира без думи нужди и състоянието на детето, а то от своя страна, чувства състоянието и настроението на майка си.
На три години настъпва периода на самостоятелсността. Детето се движи, яде, разговоря, контролира своите функции, започва да осъзнава самоличността си.
Забраните и категоричността не изработват самостоятелност. Това е време, когато е необходимо да се изясни необходимостта от определено поведение. Малкото дете трябва да покаже индивидуалност, да свиква с хората и нещата и едва тогава то ще започне да изследва откриващия му се свят.

Сив едър котарак, с гъста рунтава козина се протягаше на тревата под последните слънчеви лъчи на закъснялото лято. Баба Стойна погледна Марчето и рече:

– Виждаш ли го този хубосник, нашата котка го спаси.

Момичето седнало до нея я погледна учудено:

– Как го спаси?

– Една сутрин излизам и гледам пред вратата малко котенце, – започна да си припомня баба Стойна станалото не много отдавна, – още слепичко, току що родено. Тук има една комшйска котка, тя като се окоти, разнася малките си пред вратите на хората. Дожаля ми за животинката, ама какво да го правя? Тогава снахата Димитрина каза:

– Мамо, що го не сложиш при нашата котка, нали скоро и тя се окоти.

Рангел скръцна със зъби и само измърмори:

– Няма да го приеме.

– Е, нека опита все пак, – каза Радка, на Ставри жена му.

Баба Стойна махна с ръка.

– Та взех го и го сложих при малките до нашата Писана. Стоях отстрани и гледах какво ще стане. Писана дойде до малкото, започна да го лиже и след като го „изми“, му даде да суче. Ето на, какъв красавец стана. Ама вместо да гони мишките, гони комшийските котки по дворовете, – засмя се старата жена.

– Животинка, ама и тя знае какво е милост, – добави дядо Петър, влизайки в двора. – Разбрала нашата Писана, че малкото няма закрила и кой да се грижи за него, и го приюти, а ние хората понякога сме такива зверове, че нямаме милост към никого.

Зноят мощно поразяваше всичко живо, но под сянката на дърветата можеше да се намери закрила. Двама младежи, заклети философи, бяха намерили убежище под вековните дъбове в гората. Те не се притесняваха от горещината, защото  в главите им витаеха мисли, които искаха да споделят.  Градусът на мозъчните им функции изглежда превишаваше този на околната среда.

Петър, облечен във вечно синята си фанелка и протъркани дънки, бързаше да открие дискусията:

– Да предположим, че тялото е движение. Ако е с една скорост, усещаш мирис, ако е с друга, чуваш звук. Ако е с по-друга, виждаш светлина, но има скорост, при която не се усеща мирис, не се различава звук или светлина. Изобщо не можеш да допуснеш, че го има. Но двата края се срещат.

– Какво искаш да кажеш? – попита Дамян, играейки си с едно изсъхнало клонче, което беше взел от земята.

– Ако нещо се движи много бързо, то е почти на две места едновремено, – опита се да обясни Петър.

– Така е, – съгласи се Дамян, въпреки че още неразбираше какво има в предвид приятелят му.

– Но ако се движи още по-бързо, накрая ще бъде навсякъде едновремено, – очите на Петър блестяха от възникналите мисли. – Това нещо ще е над всички други тела. То е толкова бързо, че е в покой. Толкова истинско, че изобщо представа да бъде тяло.

– Най-бързото нещо, което докосва сетивата ни е светлината, – разсъждаваше на глас Дамян.

– Забележи, – въодушевението на Петър растеше със всяка минута, – всъщност ние не виждаме светлината, а само по-бавните неща, осветени от нея. Така че за нас тя е границата, последното, което познаваме, преди бързината да стане прекомерно голяма за нас.

Двамата дълго мълчаха вгледани в зелените корони на дърветата. Погледите им бяха насочени натам, но мислите им витаеха другаде.

Петър излезе от унеса си и каза:

– Ако тялото е движение и неговата „светлина“ представлява още по-бързо движение, това за нас е нищо. А онова, което ние наричаме светлина, за него е нещо като вода. Може да го да го докосва, да плува в него. Онова, което наричаме твърди неща – плът или земя, за него ще бъде по-разредено, нещо като облак. А за нас това нереално тяло ще минава през стени и камъни. Онова, което за него е истинска светлина, изпълва всичко и то се потапя в лъчите ѝ. А за нас това е черната пустота на нощното небе.

– Тези неща са странни, – въздъхна Дамян – и излизат извън обсега на нашите сетива, а ние се опитваме да прозрем същността на Бога, Творецът на всичко видимо около нас.

Горещината отслабваше с приключването на деня, но потокът от мисли в човека е неспирен, устремен към откриване на недостигането, разширяващо границите на знанието му.

Имало едно време едно птиче, което било много болно. То не можело да отлети на юг с останалите, за това ги изпратило с думите:

– Ще намеря някъде подслон, а напролет ще ви чакам тук.

Когато всички птици отлетели малкото птиче отишло при един дъб и го попитало:

– Мога ли да се скрия в клоните ти, за да не замръзна през зимата.

Но дъбът отказал. Той бил коравосърдечен и студен. Тогава птичето отишло при един клен със същата молба. Кленът бил по-любезен от дъба, но също не подслонил малкото.

Птичето започнало да моли наред всяко срещнато дърво, да го подслони за зимата. Но и брезата, трепетликата, върбата , бряста, …. му отказали.

Дошъл първият сняг и птичето се било вече отчаяло. Пред него се изпречил един бор. С последна надежда, премръзнало и останало без сили, то едва промълвило:

– Ще ме приютиш ли през зимата?

– Не мога да ти предложа кой знае каква закрила, – казал борът. – Имам само иглички, а те пропускат вятъра и студа.

– Няма значение, – казало птичето треперейки.

Борът се съгласил и прибрал премръзналото птиче. Благодарение на закрилата на бора малкото оцеляло през дългата зима.

Когато пролетта дошла и хълмовете грейнали в пъстра премяна, семейството на птичето се завърнало.

Създателят разбрал как дърветата се отнесли към малкото птиче и много се ядосал.

– Как не пожалихте клетото птиче , изпаднало в беда? – рекъл Той.

– Съжаляваме, – стенели дърветата.

– Заслужавате да ви накажа, – заявил Създателят.

От тогава всички дървета губят листата си наесен. Само иглолистните дървета остават зелени през зимата, заради милостта, която борът проявил към малкото птиче.