Веднъж Антистен при една беседа, държал доста дълга реч.
След това Платон направил забележка на оратора:
– Нима не знаеш, че мярката на думите не е в говорещия, а в тези, които слушат.
Понякога и ние не се съобразяваме, колко дълго трябва да говорим по дадена тема и дали хората желат да слушат нещо по този въпрос.
Нашето неразбиране относно това, ни превръща в досадни бъбривци за околните.

Момче на 4-5 години нервничеше на седалката във влака и немирно търкаше крака о пода. Останалите пътници виждаха, че детето е изключително развълнувано и възмутено. То стискаше ръцете си в юмрук. С широко отворени очи правеше забележки на майка си, която му четеше „Приключенията на Лукчо“.
– „Лукчо, Лукчо, – оглеждайки се на страни викаше бедния старец, когато го отвеждаха войниците …..“, – четеше майка му.
– Стига! – недоволстваше малкия. – Защо те търпят всичко това?!
– Принц Лимон има голяма армия и добре го охраняват …. – майката се опитваше да укроти сина си.
– Но те са много повече! – момчето удари с юмрук по книгата и тя се затвори. – Какви са тези? Нима не разбират?
Майката беше стресната от бурната реакция на сина си. Мъжът на отсрещната седалка отвори вестника си, погледна разбунтувалото се момче и ясно отсече:
– Защото са зеленчуци. Това е просто приказка, приказка за зеленчуци….

Професорът погледна аудиторията над очилата си и каза:

– Не бива да забравяме, че благородниците от онази епоха не са си бършели носовете по същия начин, както го правим ние сега,….

В залата всичко замря, муха да бръмне щеше да се чу.

–  ….тогава не е имало носни кърпички, – завърши фразата професорът.

Забележката беше посрещната с бурен смях.

Интересно, ако простолюдието е използвало ръкавите на дрехите си за тази цел, какво ли са използвали по-богатите?

Поредното скучно събрание. Хората недоволни, че им отнемат времето с глупости, недоволно сумтят по местата си.
Е има и такива, които се разхождат нагоре надолу, забелязват някоя важна „клечка“ и гледат да я поздравят, един вид: “ И аз съм тук и подкрепям делото“.
Най-накрая лекторът се качи на подиума и започна да чете отчет за постигнатите успехи през миналите пет години:
– В град А…. е построена електроцентрала……
Коментар от залата:
– Аз съм от там и до сега не съм видял никаква електростанция.
Лекторът продължава, като се прави, че не е чул забележката:
– В град Б…….. е построен химически завод……
Същият глас отново се обажда от публиката:
– Миналата седмица бях там. Такъв завод няма!
Лекторът ядосано се обръща към обаждащия се:
– Господине, трябва по-малко да се шляете насам-натам и повече да четете вестниците!

За шотландците в един тълковен речник била изказана насмешка.
Английският литератор Самюел Джонсън много често пренебрежително се изказвал за шотландците.
В шест томното издание на тълковния си речник, той е описал овеса като „зърно, което в Англия се дава на конете, а в Шотландия го ядат хора“.
Шотландския писател Джеймс Босуел, пускайки по-късно биография на Джонсън, отбелязал следния коментар относно горната забележка: „Ето защо в Англия се отглеждат прекрасни коне, а ние сме най-красивите хора.“