Мартин дълго бе мълчал. Това бе нещо неестествено за него. Той непрекъснато бърбореше и не млъкваше.

Озадачен баща му го попита:

– Мартине, да не си болен? Случило се е нещо …?

– Нищо ми няма, – отговори бавно синът. – Просто разсъждавах.

– И до какъв извод стигна? – попита баща му.

– Целият ни живот е странен.

– Защо мислиш така?

– Човек се ражда без зъби. Първоначално не са необходими. Бебето яде мляко. След това се появяват млечни зъби. Достатъчни са за хапане и дъвчене. После тези зъби падат. И никой не се паникьосва, ще порастат нови! И те наистина порастват. Времето минава, зъбите пак падат. Това се случва, когато човек остарее. Скоро зъбите няма да са необходими. Тъжно и страшно е, – тръсна глава Мартин.

– Изобщо не е страшно, – усмихна се бащата.

– Но зъбите и тялото са ни необходими, – повдигна вежди Мартин.

– Всичко е предвидено предварително.

– Е, да … износените зъби и тяло могат да бъдат ремонтирани, подобрени, запазени или частично заменени, – съгласи се Мартин.

– Сега хората искат да живеят по-дълго. Удължете своето земно съществуване, но всичко е планирано мъдро и предварително.

– Не разбирам, – каза озадачен Мартин.

– Самото развитие на организма показва плана за преход ни към друга форма на съществуване, недостъпна за земното зрение и ум, – поясни бащата. – Човекът ще продължи живота си под друга форма. В друго тяло. По съвсем различен начин.

– Тогава …?

Бащата обгърна с ръка сина си и добави:

– Ние се развиваме непрекъснато. Загубеното се заменя с нещо ново. За сега е най-добре да пазим това, което ни е дадено.

Мартин само вдигна рамене и леко се усмихна.

Петър и Славка имаха около себе си малка сплотена общност от вярващи, но това близко общение ги притесняваше.

Един ден Петър предложи:

– Хайде да намерим малка църква, но достатъчно голяма, така че никой там да не забележи, ако ни няма.

– Не е лоша идеята ти, – съгласи се Славка. – Тогава ще можем да пропускаме някои служби, без да ни се обаждат или да ни изпращат съобщения, за да ни проверят къде сме и защо не сме на богослужението.

– Освен това, – Петър повдигна веждите си нагоре, – нека хората участват в живота ни, но не мислиш ли, че е прекалено, всички да бъдат и в бизнеса ни?

Двамата започнаха да съставят списък за всичко, което желаеха да имат в новото църковно тяло.

– Да има по-оживено детско служение, – предложи Славка.

– Може и малко кафене, където да се отбиваме по различни поводи, – замечта се Петър. – И то да бъде в самата сграда.

– Хвалението да пее по-жизнени песни, – оживи се Славка.

Списъкът бе дълъг и подробен.

Накрая Петър отбеляза:

– Всички тези неща са важни за една църква, но ако хората искат да разговарят и през другите дни на седмицата освен в неделя, смятам, че е малко прекалено.

– О, не! Благодаря! – възкликна Славка.

Двамата може да са намерили перфектната църква според техните разбирания, но дали не са нарушили нейното „съвършенство“, като са станали нейни членове?!

Марта празнуваше стогодишния си рожден ден. Тя отгледа три момчета сама, когато остана вдовица на тридесет и пет години.

На този ден я изненада един от синовете ѝ със своето изказване:

– Мама бе пример за мен в постоянство и вяра. Тя се е молила за мен през целия ми живот. Когато попаднах в киното, молитвата ѝ за успех и спасението ми ме следваха навсякъде. Благодаря на майка ми, че направи всичко което можеше за мен, а Бог подейства да бъда това, което съм днес.

Молитвите на тази жена бяха не само за спасение на синовете ѝ, а и да си намерят благочестиви съпруги.

Не винаги получаваме отговор на молитвите си по начина, по който бихме искали.

Подобно на тази майка, ние трябва да продължим да се молим за болните и тези, които са в беда.

Когато общуваме с Бог чрез молитва като нея, ще намерим насърчение, мир и увереността, че Бог работи в живота ни.

Нека се молим и да не се отказваме лесно.

Молитвите ни намират път до грижовното сърце на Бога, а Божията любов ще ни помогне да издържим през каквото ѝ препятствие да преминаваме.

Срещата между Васко и Дамян стана случайно. Дълго време двамата не бяха се виждали, а по-рано често беседваха и разнищваха злободневни въпроси.

Сега обмениха информация за изминалите години и … Васко започна отново да чопли, както преди:

– Възприемаме се като много важни и далновидни.

– Така е, – съгласи се Дамян, – Вярваме в научни теории, четем списания изпълнили страниците си с новите постижения на нашето време.

– Ех, – въздъхна Васко, – тайно или явно се присламчваме към твърдението, че човечеството е еволюирало интелектуално и че сме много по-добри от нашите простодушни, суеверни предци.

– Присмиваме им се, че са се кланяли на създадените от тях богове. А ние какво правим?

Васко плесна с длан коляното си и добави:

– Ние се покланяме на по-фини, но също толкова фалшиви богове. Като започнем с работохолизма ….

– Нима безкрайните ни напъвания ще ни донесат някакво удовлетворение?

Васко продължи да изброява:

– Легализма ….

– Да бе, да се представяш за по-добър, отколкото си и да се представяш безупречно, сякаш това ще ти донесе мир в душата, – махна с ръка Дамян.

– Интелектуализма …., – тъй като този път Дамян си замълча Васко продължи. – Дали наистина сме толкова умни, колкото се мислим?!

– Да не говорим за материализма, – плесна с ръце Дамян. – Някакво си там притежание ще ни донесе голяма радост. Как ли пък не?!

– Започваме да се покланяме на фалшиви богове, – поклати глава Васко, – когато разменим истината с лъжата.

– Истината на Библията не се променя с обстоятелствата в живота ни, – наблегна Дамян.

– По-скоро тя разкрива и отстранява всяка лъжа.

– Да, – съгласи се Дамян, – само Истината ще ни направи свободни.

Двамата стари приятели трябваше вече да се разделят, защото и времето напредна, но си обещаха пак да се видят отново и да си поговорят по-дълго.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!