Един император се обърнал към Гамалиил:
– Твоят Бог е крадец, понеже е писано: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън и когато заспа, той взе едно от ребрата му. Дъщерята на равина казала:
– Остави го на мен. аз ще му отговоря.
Обърнала се към императорът и продължили:
– Дай ми един офицер, свързан с едно оплакване.
– За какво ти е? – попитал императорът.
– Снощи у дома влезли крадци и ни откраднали една сребърна кана, а на нейно място ни оставили златна.
– Да може при мен да идва такъв крадец при мен всеки ден, – възкликнал императорът.
–  Не е ли великолепно това, че наместо ребро, взето от първия човек, Бог му е оставил жена, която да се грижи за него? – отвърнала дъщерята на равина.

В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.

Една жена се оплаквала от съседката на приятелката си, защото я била обидела. Приятелката ѝ я увещавала да прости, но жената била непреклонна.
– Да простя? Но как? След всичко, което тя ми направи? Злото не трябва да се прощава, – казала жената. – И въобще, защо трябва да обичам хора, които не ме обичат? Защо трябва да правя добро, когато хората ме лъжат, предават и ми причиняват болка?
– Ще ти разкажа една история, – казала приятелката ѝ. – Живял един мъж. Той помолил Природата да направи така, че нощно време да е светло, за да не пали свещи, а през зимата да бъде топло, за да не кладе печката. Но Природата тъй като знае, кое е най-добре и как нещата трябва да бъдат, не обърнала внимание на молбата на човека.
Мъжът се ядосал и си помислил: „Добре тогава! През нощта аз няма да запалвам свещта, за да ти светя, а през зимата няма да кладя печката, за да те топля. Даже ще отворя прозорецът, за да не остане никаква топлина в стаята. Тогава ще видиш, колко студено ще ти бъде.“
– Какъв глупак, – прекъснала разказа на приятелката си жената. – Нима той смята, че със свещта свети на Природата и с печката я топли? Та това е необходимо само за него. Природата сама ще се погрижи за себе си.
– Но ти правиш същото, – казала приятелката.
– Аз? – учудено възкликнала жената.
– Да ти. Защото гасиш светлината на твоята любов, когато около теб се сгъстява мрака. Защо не запалиш огън в сърцето си, когато духа студен вятър от сърцата на хората?
Не е ли по-добре, вместо да седиш на тъмно и да чакаш някой да „светне“, сам да „запалиш светлината“ и така ще послужиш не само на себе си, но и на другите. Тогава ти сам ще видиш пътя, по който да вървиш, ще го видят и останалите, и тогава ще вървите заедно хванати ръка за ръка.
И вместо да седиш на студено и да чакаш някой да те стопли, стопли сърцата на другите хора и тогава от тях няма да струи хлад.

Принцеса Солм, почетна дама в двора на Наполеон III и  негова братовчедка, заминала по здравословни причини за Швейцария.
Попаднала в едно отдалечено градче в Унтервалден. Жителите на това селище, обкръжено отвред от високи планини, са запазили и до днес простите и здрави нрави на прадедите си. Женят се млади, през деня правят часовници, а през нощта — деца. По време на големите празници танцуват в двора на някакъв стар господарски замък.
Гореспоменатата знатна дама, обзета от любопитство решила да присъствува на едно от тези вечерни забавления.
Отишла там облечена или по-точно разсъблечена по последната парижка и светска мода. Но при вида на голите рамене добрите провинциалистки, които показвали своите само на съпрузите си, отстъпили ужасени, вземайки г. Солм за лека жена, защото била… деколтирана.

При един мъдрец дошла една жена и го попитала:
– Защо хората тъгуват?
Мъдрецът бързо и кратко отговорил:
– Тъгуват тези, които мислят само за себе си.
Когато човек  е тъжен, той мисли за нещата, които ще се случат или вече са се случили, но в центъра на всичко това е неговото душевно състояние: Той се е провалил. Него не са го разбрали правилно. От него са отнели това, което по начало му е принадлежало……
Ако този човек бе помислил каква вреда е нанесъл с действието или бездействието си, нямаше да тъгува, а щеше да се стреми да поправи нещата, доколкото може или да помогне в дадената ситуация.