Отново проблеми, неудачи и неуспехи. Златан се чувстваше отново недобре. За пореден път се бе провалил, въпреки всичките си надежди и очаквания.

Болката от провала този път бе по-голяма, защото той бе вложил всичко от себе си.

– Защо на мен? – крещеше съзнанието му.

– Зная за проблемите ти. Виждам колко много страдаш, – Златан дочу тих и нежен Глас.

Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Гласът продължи:

– Ще се погрижа за теб, няма да те оставя, но искам да осъзнаеш, че основния ти проблем не опира до твоето страдание, а до твоя грях.

– Какво толкова съм направил? – с явно недоволство попита Златан.

– Не е важно какво ти се случва или какво са ти причинили другите…

– А какво? – бързо изстреля въпроса си Златан.

– …. , а това по какъв начин реагираш на всичко това, – довърши фразата си Гласът.

– Това вече е прекалено, – отбеляза Златан. – И какво да правя? Да се усмихвам и да се радвам, когато ме нараняват или не успея в нещо?

– Ти не можеш да промениш случилото се или да го премахнеш, но е нужно да промениш нещо в себе си.

– И какво трябва да променя? – във въпроса на Златан се усещаше сарказъм.

– Говоря за греха …..

– Когато лъжа, изневерявам на жена си, присвоявам си това или онова от работата си, – усмихна се присмехулно Златан.

– Не, тук става въпрос за това, че Ме игнорираш. Бунтуваш се против Мен. Искаш да живееш независимо, но до какво те доведе това?

– Аз ще решавам как точно ще живея, – категорично заяви Златан. Кой си ти да ме учиш, какво трябва да правя?

– Точно в това се състои проблема ти, – каза Гласът. – Подценяваш копнежите на сърцето си. Възлагаш всичките си надежди за решаването само на конкретния случай.

– За мен това е достатъчно, – натърти Златан.

– В това именно грешиш. Дори и да ти помогна за нещо конкретно, това няма да те задоволи. Радостта ти от сполуката ще бъде кратковременна. Недоволството на човека е дълбоко загнездено в сърцето му. Само Аз мога да те освободя от това робство.

Златан махна с ръка.

– Глупости ….

Гласът повече не се обади.

– От болка и мъка, почнаха да ми се причуват разни гласове, – засмя се Златан. – Трябва да се взема в ръце. Не ми трябва Бог, нито каква да е религия. Сам ще се оправя.

Много хора преминават през изпитания и трудности. Не всички проблеми са резултат от извършване на някаква грешка. Някои от тях се дължат просто на „живота“.

В такива случаи искаме да бъдем насърчаващи, да прегърнем страдащия срещу нас или да го потупаме по рамото, като му кажем:

– Всичко ще се оправи, не се тревожи.

Но не винаги се случва точно така.

Младена бе отчаяна и не знаеше какво да направи.

Обади се по телефона на Димитър, пастирът на църквата, която посещаваше:

– Митко, откриха ми рак…..

– Ще дойда де се видим, – спокойно каза Димитър.

Когато пристигна в дома ѝ, завари всичките ѝ пораснали деца. Пиеха кафе, обаждаха се по телефона. Обсъждаха ситуацията.

Сред този хаос Младена лежеше на леглото. Тя бе застинала в тиха скръб. Мъжът ѝ бе починал преди три години. Въпреки всичко до този момент тя се усмихваше, насърчаваше хората, помагаше им с каквото може, но сега бе отпаднала …..

Димитър седна до леглото ѝ. Искаше да ѝ каже нещо освежаващо, но не му идваше нищо наум. Цялото му обучение, опит и мъдрост, която бе почерпил от книгите се бе изчезнало.

Той се отчая. Чувстваше се неудовлетворен. Съзнаваше, че нещо трябва да направи за болната жена, но какво?!

Стана му тежко и той заплака. Накрая засрамен си взе довиждане с жената и си тръгна.

След няколко дни Младена му се обади по телефона и му каза следното:

– Пасторе, изглежда винаги знаеш точно какво да кажеш и как да постъпиш. Достатъчна бе загрижеността ти, която прояви към мен. Благодаря, че седна и плака с мен. Имах нужда от това.

Има моменти, когато не е нужно да казваме каквото и да е. Просто трябва да поплачем с човека, за да разбере, че някой се интересува от него и Бог не го е оставил.

Това бе пълен крах за Кирил. Жена му го напусна. Уволниха го, а трябваше да изплаща заеми. Приятелите му го изоставиха …..

Една вечер Марин комшията му потропа на вратата му.

– Добър вечер, Киро, – поздрави Марин. – Дойдох да те видя и ако мога с нещо да ти помогна.

– Никой не може да ми помогне вече, – безпомощно повдигна рамене Кирил.

– Киро, недей така, – тъжно го изгледа Марин. – Знаеш ли къде е голямата ти сила?

– Сила? – повтори Кирил като ехо и скептично се засмя.

– Осъзнаването ти, че имаш нужда от Бог, – каза спокойно Марин.

– Бог? – Кирил зарови ръцете в буйните си коси.

– Правилното ти отношение към слабостите ти, те води в Неговото присъствие, – подчерта дебело Марин.

– Говориш глупости, – махна с ръка Кирил.

– Сега се самосъжаляваш и се чудиш какво още страшно следва в живота ти, – спокойно добави Марин. – Твоето изпадане те поставя пред избор, да приемеш помощта на Бога или да се задълбочиш в отчаянието си.

Кирил мълчеше. Погледът му бе безизразен, блуждаещ навън през прозореца.

– Празнотата, която чувстваш в себе си ще се изпълни и проблемите ти ще бъдат разрешени, – прибави Марин, – ако се оставиш в ръцете на Господа.

– Какво трябва да направя? – попита Кирил.

Той бе стигнал до дъното и не виждаше изход от положението си.

– Помоли се на Бога и разкрий сърцето си пред Него, – посъветва го Марин. – Само Той може да изцерява наранените души и да възстановява разбитите семейства.

– Възможно ли е това? – попита Кирил.

– Искай и ще получиш, за да бъде радостта ти пълна, – широко му се усмихна Марин.

Двамата наведоха глави и отправиха молитва към Този, Който може да снабди нуждите на всеки и да изправи пътеките му.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.