Катя влезе в стаята и всичко се изпълни с нейната заразителна радост.

Ще кажете, всеки може да се радва, но тази жена скоро се бе възстановила от тежка операция.

Когато Милена я видя, тя си спомни за всичките пъти, когато Катя бе плакала с нея.

„Каква жена, – помисли си Милена. – Винаги нежно ме е поправяла и не ме е оставяла без насърчение. Когато усещаше, че е наранила чувствата ми, искаше веднага прошка“.

Милена се сети и за думите на Катя, които тя често ѝ казваше:

– Сподели честно борбите си. Въпреки всичко имаме много причини да хвалим Бога.

Катя се приближи до Милена и я прегърна нежно, казвайки:

– Здравей, скъпа.

След което двете поговориха малко. Разговорът ѝ завърши с молитва.

Двете се разделиха. Катя си тръгна тананикайки си и както винаги търсеше кого да благослови.

Докато чакаме завръщането на Исус, ще се изправим пред много трудни ситуации, но винаги ще имаме причини да се радваме на всеки ден, даден ни от Бога.

Веселин бе уморен и изтощен. Той пазаруваше с жена си.

Докато тя продължаваше да разглежда рафтовете с дрехи, Веселин си каза:

– Я потърся място, където да поседна. Краката ми са уморени и се нуждаят от почивка.

И тогава го усети, по-скоро помириса. То примамваше и привличаше.

– Имам нужда поне от един, – каза си Весели.

Той нямаше никакво оправдание за желанието си. Беше вечерял и не бе гладен, но …

Уморените му крака се върнаха към живот. Надигнаха го от пейката, на която бе седнал и го поведоха към сладката лепкава смес.

Не можеше да се каже, че Веселин не разбира какво прави.

Той бе чел в някаква статия, в която се казваше, че това, което го привличаше сега, е една от най-добрите храни, които не бива да яде.

Няколко минути по-късно Веселин се гмуркаше с вилицата в горещата, лепкава каша, която му носеше наслада.

След като свърши той се обърса и промълви:

– Прости ми, Господи, не можах да издържа на изкушението.

Надя бе най-сетне осиновена. Тя бе десетгодишна и бе изгубила всякаква надежда, някой да я хареса и да я вземе при себе си.

В дома, където бе израснала, наказваха Надя и за най-малката ѝ грешка.

За това, когато се запозна със жената, която бе пожелала да я осинови, попита:

– Мамо, обичаш ли ме?

Жената разбра копнежа на това детско сърце и отговори:

– Да.

Надя не бе убедена от този кратък отговор, за това попита плахо:

– Ако направя грешка, ще продължиш ли да ме обичаш?

– Да, – жената се усмихна и прегърна новата си дъщеря.

Докато живеем в този свят ще се проваляме и ще съгрешаваме. И навярно някои от нас се питат:

– Моята грешка оказва ли влияние на Божията любов към мен? Той още ли ме обича?

Когато съгрешаваме, нашият Баща любещо ни коригира и дисциплинира, но това не е отхвърляне.

Ако Бог можеше да ни обича и в най-лошия ни момент, как можем да се съмняваме в любовта Му днес, когато сме Негови деца?

На Марта не ѝ оставаше много. Тя лежеше безпомощно в леглото и премисляше минали събития.

– Ех, мислех си, че една добра жена никога не мисли за себе си – и тежко въздъхна. – Постоянно трябваше да правя нещо за някой друг, а моите нужди оставаха най-накрая, ако останеше изобщо време за тях.

До нея обикновено седеше най-малката ѝ дъщеря Ели, която слушаше оплакванията ѝ.

– Какъв живот изживях? – питаше се Марта. – Грижех се за мъжа си, момчетата и момичетата в семейството.

– Ти си правела всичко необходимо, според силите си, за да бъдеш една добра майка и съпруга, – опитваше се да я успокои Ели.

– Да, правех това, но то не беше добро, – говореше съвсем тихо Марта. – Не ви помогнах да станете по-самостоятелни, а обсебвах и вършех нещата, които сами трябваше да правите. Така ви причиних голяма злина.

В спомените на Марта изплува разгневения ѝ мъж, който току що бе научил от лекаря, че жена му е неизлечимо болна.

– Нямаш право да умираш, – задавено говореше той, – Чу ли ме? Какво ще правя аз без теб?

Бе добър човек, но бе свикнал всичко жена му да върши. Не знаеше къде са съдовете, чиниите и чашите, за да ги сложи на масата. Никога не бе се включвал в чистене след ядене или миене на съдове. За него това не бе негово задължение.

– Наблюдавам как братята ти се отнасят със съпругите си – Марта погледна тъжно Ели – и това, което виждам, съвсем не ме радва. Чакат всичко наготово и не им помагат в нищо. И за това съм виновна аз, така съм ги научила.

– Не се упреквай, те си са такива, – студено каза Ели.

– Всичко давах за вас, а себе си пренебрегвах, – редеше на глас тъжните си мисли Марта. – Мислех си, че ако не вземам нищо за себе си на този свят, ще го имам в изобилие в отвъдния, но това е пълна глупост. Бог е отредил да се радваме на живота, а не да се превръщаме в жертви на околните.

Ели гледаше майка си и недоумяваше, от къде ѝ идваха тези мисли в главата? За нея тя бе свита, скромна, отдаваща предимство на другите.

Марта се опита да се надигне от възглавницата, но не успя. За това съвсем тихо промълви:

– Ели ……, – гласът ѝ звучеше глухо.

Дъщеря ѝ се наведе над нея, за да я чуе по-добре.

– ……обещай ми, че няма да последваш моя пример. Моля те не прави като мен …… Радвай се на живота, който Господ ти е дал …….

Една вечер Кити пристигна за църковно събрание в една от африканските държави, където бе изпратена.

Докато чакаше, тя бръкна в чантата си и извади малък пакет чипс.

Чернокожа жена, която Кити още не познаваше, посегна и грабна от чантата ѝ няколко пакета с чипс. Другите също последваха примера на непознатата.

– Колко грубо, – каза си Кити.

Изведнъж тя осъзна, че съвсем нищо не знаеше за културата на тези хора, на които бе дошла да служи.

Едва после се научи, че не трябва да прилага индивидуализъм, защото на това място хората живееха в общност и споделяха всичко помежду си.

По- късно тя призна пред себе си:

– Моят начин не бе по-добър, просто бе по-различен. Беше много смиряващо да открия това за себе си.

Така тя се научи, със смиреното споделяне по-добре да служи на тези хора.