Валери седеше на стола и бе вперил поглед в една електрическа крушка, която лежеше на масата.

Баща му влезе в стаята и се засмя:

– Какво те привлича към тази електрическа крушка?

От опит той знаеше, че наглед обикновени предмети, караха сина му да разсъждава върху проблеми и злободневни перипетии.

Валери тихо каза:

– Той е обикновен и стъклен. Лежейки на масата е безполезен. Но ако се монтира в лампа, към която в включен източник за захранване, ще изпълни предназначението си.

– Да, – съгласи се бащата, – ще даде светлина, която е полезна особено вечер. Е, и?

– Нали човек е перлата на Сътворението? – попита Валери.

– Ние не сме създадени просто така, – каза бащата. – Имаме определена цел в живота.

– И ако целта бъде отхвърлена или пренебрегната, животът ни никога няма да бъде това, което е трябвало да бъде, – добави Валери.

Бащата изгледа изумен сина си. Той не за първи път го изненадваше с разсъжденията си, въпреки че бе едва на десет години.

– Ние сме като тази електрическа крушка, – продължи Валери. – За да не водим безсмислен и безполезен живот, трябва да се включим в плана на нашия Създател за нас. За целта е достатъчно да се включим към Източника на енергия, т.е. да имаме постоянна връзка с Него.

Валери погледна тържествуващо баща си и прибави:

– И тогава животът ни ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.

Елена дълго наблюдаваше децата, които си играеха. Тя забеляза нещо много интересно.

Децата бяха изключително внимателни към недостатъците на другите, особено на своите братя и сестри.

Въпреки, че детето бавно признава собствените си грешките и се извинява за всяка, същата благодат рядко се дава на брат или сестра. Вместо това те веднага посочват, какво не са направили и какво са взели, което не им принадлежи.

– Интересно, дали ние като възрастни сме толкова различни? – запита се Елена. – Постоянно се изкушаваме да пренебрегнем собствените си недостатъци, а вместо това изразходваме енергия си да посочваме грешките на другите.

Тя си спомни преди години мъдрия си дядо как реагира на такова предизвикателство:

– Дръжте очите си върху собствената си чиния.

Всеки от нас има свои собствени хранителни и духовни нужди. Как бихме могли да се храним, ако прекарваме времето си, преценявайки решенията и изборите на другите?

Вероятно вашите собствени грехове и борби са повече от достатъчни, за да се съсредоточите върху тях, без да добавяте недостатъците на другите към списъка.

Все по-трудно човек се ориентирате във водите на ежедневието. Защото е почти невъзможно да намерите хора, с които да сте съгласни по всички въпроси на живота и вярата.

Дори в най-близките ви кръгове има хора, чиито решения и мироглед ще се сблъскат с вашите и може да се изкушите да се съсредоточите изцяло върху това, което възприемате като грешки на техния път.

Преди да го направите, направете пауза и поемете дълбоко въздух.

Необходимо ли е вашето мнение и преценка за тях?

Вместо това пренасочете времето и енергията си към Господ и в молитва.

Ето ви формула за разрушаване на характера ви: Направете всичко възможно, за да избегнете честната работа. Ако искате да изградите характер, вършете нещата си с енергия, отдаденост и ентусиазъм.

Слънцето нажежи всичко наоколо. Хората облизваха пресъхналите си устни, мечтаейки за капчица влага.

Изневиделица се появиха тъмни, оловно – сиви облаци. Чу се гръм и светкавица раздра небето. Заваля обилно. През водната пелена не се виждаше нищо.

Дичо премръзнал крачеше под дъжда. Закъснението му след работа беше станало нещо обикновено. Ако бе тръгнал навреме нямаше да се измокри толкова много.

– Старая се и искам честно заплащане за труда си, – мърмореше недоволно той. – Но защо понякога се изкушавам да правя нещо друго?

Дъждът като че ли вече не го смущаваше и Дичо свободно размишляваше на глас:

– Нито една работа не може да бъде перфектна. А това, че моята не е такава ме разстройва. И точно, когато съм разочарован най-вече от себе си, се изкушавам, да загубя времето си в правене на нещо друго.

Дядо му казваше:

– Избягвайте тези изкушения, те са саморазрушителни.

Дичо много добре знаеше, че ако търси хора, с които да си губи времето, може да ги намери навсякъде, дори и на работното си място.

– Ако търся нещо смислено, – продължи монолога си Дичо, – работата ми сама ще говори за това. Когато дам най-доброто от себе си, не се ли наслаждавам от това, което върша? …….. „Най-лошото нещо, което прави мързелът, е да лиши човека от духовна цел“.

Дичо цопна в една локва и се усмихна:

– Май някой бе казал: „Работата е толкова красиво и полезно нещо, а независимостта е толкова възхитителна, че се чудя защо има мързеливи хора на света?“.

Ако някой наблюдаваше Дичо от страни, щеше да забележи как само за един миг се бе преобразил.

Той бе открил нещо ново за себе си.

– Ще забравя за това, което е отзад и ще се напрегна сили към предстоящото. Така продължавайки напред, ще се движа с една единствена цел, да спечеля наградата.

Човек няма достатъчно енергия за ежедневните стресове. Всичко се изразходва за адаптиране към ситуацията.

Наталия изслуша оплакванията на приятеля си Рико от съпруга ѝ.

Колкото и да се опитваше да го успокои, той продължаваше да вика неспокойно:

– Колко още?

– Почакай малко, сега идва и твоя ред, – повтаряше често Наталия.

Вечерта Рико се строполи на кревата с температура четиридесет градуса.

Така той лежа няколко дена. Добре, че заболяването не беше сериозно.

От къде дойде това? Как се случи?

Това беше просто резултат от прекомерно търпение и преразход на енергия. Така организмът протестира, заплашвайки всеки момент да се само разруши.

Тук не става въпрос за нашата доброта и възпитание. Човек няма достатъчно сили за учтиво търпение.

Може би Наталия трябваше да бъде по-искрена и да каже:

– И на мен ми е трудно. Достатъчно съм уморена и изтощена. И не мога да ти бъда опора или гръмоотвод. Нямам сили за това.

Ако се насилвате да бъдете учтиво търпеливи, разбира се ако това не ви е работата, за която ви плащат, започвате да изгаряте останалата ви енергия и когато тя свърши горите себе си.

За сега няма допълнителен ресурс за учтиво търпение към чуждите капризи и агресия или толерантно търпение към токсичните контакти. За това трябва да се щадим едни други.

Данаил работеше повече от дванадесет часа на ден без прекъсване. Бизнесът му изискваше много време и енергия.

Но когато се прибираше в къщи Даниел бе толкова изморен, че не общуваше с жена си и децата си.

Той работи така около два месеца и се срина. Бе откаран в болницата.

Посети го приятелят му Костадин и го посъветва:

– Организирай си екип, не се нагърбвай със всичко сам. Ако продължаваш така, далече няма да стигнеш.

– Но всеки от този екип, може да ме излъже, – съпротиви се Данаил.- Мога ли да им се доверя?

– Въпреки всичко, – каза Костадин, – сам не можеш да запазиш сегашното темпо. Сега си само изтощен, но може да стигнеш и до по-лошо състояние.

Данаил се намръщи, но се размисли, след което попита:

– Ще ми помогнеш ли да избера хора за тази група, които да ми помагат?

Костадин с готовност се съгласи:

– Добре, дори ще повикам още двама мои приятели, които ще ни помогнат в тази дейност. Те от дълго време са в този бранш.

След година бизнесът на Данаил бележеше значителен ръст. Това не би могло да стане, ако той бе отказал помощта от приятели си.

Бог не ни е създал да се блъскаме сами без подкрепата на любящо обкръжение.

Когато работим заедно в екип, можем да намерим истински мир.