Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Дали пече слънце или вали дъжд, за Стойко, Мариан, Милен и Росица нямаше значение. Защото техните разговори, които често се превръщаха в спорове, ги откъсваха от всичко, което бе около тях.

Днес разговора им бе върху физическите закони и тези на човешката психология. Те ги сравняваха и намираха, че са еднакви.

– Един прост пример, – Стойко предложи един от физическите закони за обсъждане. – Действието е равно на противодействието. Това е валидно, както за физическите, така и за социалните обекти.

– И в живота е така, – започна разсъжденията си Мариан. – Ако са ви ударили, вие търсите кои от вашите действия са предизвикали това. След като ги намерите, излишните емоции ще изчезнат и ще ви бъде по-леко да живеете.

– Закона за гравитацията еднакво работи за обекти и за хора, – засмя се Милен, –  големите винаги привличат малките.

– Вторият закон на Нютон казва – обади се и Росица, – че ускорението, което получават обектите е пропорционално на равнодействуващата приложена към него сила и обратно пропорционална на маса му.

– И това действително е така и в живота, – потвърди Мариан. – Човек действа изхождайки от това, че в него са заложени в периода на възпитание му – плюс гени, но според степента на обучението – „обратно пропорционална на масата“.

– Нулева закон на термодинамиката гласи, – започна философски Стойко, – че една затворена система в крайна сметка достига до състояние на термодинамично равновесие – обменните процеси се прекратяват, идва „топлина смърт“.

– И това е вярно, – добави Милен – ако човек не получава никакъв нов опит и информация, живеейки по зададен цикъл от година на година, престава да иска каквото и да е, след което по тази причина може да заболее.

– Изучаването на физиката, – констатира Росица, – ще осигури по-пълно разбиране на законите на човешкото общество, отколкото изучаването на психологията, която гледа на отделните реакции на човека, но не и на самия него.

– Физиката е бездънен кладенец от информация, – обобщи Стойко, – както за реакциите, така и за хората като цяло.

Въпреки прогнозите за времето, дъждът избяга надалеч и ако не беше лекия ветрец, жегата щеше да се усеща осезателно.

Слави и Добри седяха на сянка под стария орех и разискваха много интересна тема. Младите умове търсеха истината и не се оставяха някой да ги подведе лесно.

– За да се променим, – разсъждаваше на глас Слави, – трябва да познаваме Божията истина и да имаме добри възможности за избор, но също трябва да се промени и начина ни на мислене.

– Битката с греха започва в ума ни, а не в поведението ни, – добави Добри.

– Начинът, по който мислим, определя начина, по който се чувстваме, а начина, по който се чувстваме, определя начина, по който действаме,  – констатира Слави.

– Ако искаш да промениш начина, по който действаш, – съгласи се Добри, – ще трябва да промениш начина си на мислене.

– Освен това, ако искате да промениш начина, по който се чувстваш, трябва да започнеш с промяната на начина, по който мислиш., – отбеляза Слави.

– Например, – махна въодушевено с ръка Добри, – мога да кажа: „Аз трябва да обичаме децата си повече“, но това няма да проработи. Или някой може да каже: „Имам нужда да обичам моя съпруг повече“, но и това няма да проработи.

– Ние не можете да се борим с чувствата си, – разсъждаваше Слави над представените примери от приятеля си. – Трябва да променим начина, по който мислим за децата си, за съпруга си, за жена си, а това ще промени начина, по който ще се чувстваме, а след това ще промени и начина, по който действаме.

– Нужно е да имаме духовно обновление на нашите мисли и нагласи, – обобщи Добри.

– Битката с греха е битката за справяне с тези недостатъци в живота ни, които не харесваме – тя започва в ума си,  – не остана с разсъжденията си по-назад Слави.

– Ако искаме да променим нещо в поведението си, или нещо в емоциите си, трябва да започнем с нашите мисли и отношението си към хората, – отбеляза Добри.

– Обновяването на ума е свързано с думата „покаяние.“ А знаем, че покаянието за много хора означава нещо лошо, нещо, което човек не искам да направя, защото смята, че това ще му причини болка, – засмя се Слави.

– Но тук става въпрос за промяна на ума, – каза Добри, – т.е. да се научим да мислим по различен начин.

– Всъщност ние се обръщаме от никаква надежда към нова надежда, от чувство на неудовлетвореност към свобода, от тъмнината към светлината, от омразата към любовта, – забеляза Слави.

– Променя се и начинът, по който мислим за Бог,  – отчете Добри. – Аз имам много недостатъци, но съм искрено обичан от Него.

– Да променим начина, по който мислим за света, за икономиката, за своето минало, настояще и бъдеще, в това се заключава въпросът, – извика възторжено Слави.

Първите капки дъжд прогониха младежите изпод закрилата на стария орех и те бързо се вмъкнаха в близката беседка, където щяха поне временно да бъдат на сухо.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.