Валери се прибра в къщи и подаде на жена си един пакет.

– Това е за теб.

Елена го отвори. В него имаше книга за големите катедрали в Европа. Тя бе готова да я захвърли, но я привлече посвещението написано в началото на книгата:

„С възхищение за прекрасното, което изграждаш и никой не вижда“.

Тя не можем да назовем всички мъже, които са построили тези катедрали. Беше виждала, че там стои само подписът на архитекта, но и той бе непознат за повечето хора.

Елена си спомни една история, в която строител се старал дълго време да постави една каменна птичка, която отгоре била покрита с покрив и не се забелязвала много. Когато попитали строителят: „Защо си губиш времето за нещо, което никой няма да види?“ Той отговорил:  „Защото Бог вижда“.

Елена затвори книгата и сякаш чу Бог да ѝ казва:

„Аз те виждам. За мен не си невидима. Всяка твоя жертва за Мен е значима. Виждам всеки той изпечен сладкиш, всяко твое усилие и се радвам. Виждам и твоите сълзи на разочарование, когато нещо не върви, както трябва. Не забравяй, че ти строиш великолепна катедрала. Тя няма да бъде завършена до края на живота ти на земята и ти никога няма да живееш в нея, но ако я построиш добре, Аз ще живея в нея“.

Елена се замисли:

„Имаше време, когато ме обиждаха, не ме забелязваха, но сега разбирам, че да бъда невидима не е заболяване, което може да разруши живота ми, а изцеление от егоизма ми. Това е хапче против гордостта ми“.

Напълно нормално е близките ни да не забелязват труда ни. Но ние не работим за тях, а се трудим за Него. Така ние му принасяме жертва на хвала. Дори и да правим всичко добре, околните могат никога да не видят и оценят това, но не и Той, нашия Небесен Баща.

Нека нашият труд да остане като паметник, който величае Бога.

Ако давам пари за благотворителност, строеж на църква или помагам на някого, навярно ще кажете, че съм много добър човек, но апостол Павел казва, че ако не правя нещата с любов, те нямат стойност.

Има ли у вас такава любов, която ви кара да смятате другите хора за по-важни от себе си?

Ако в твоето сърце няма Исус Христос и в живота ти не се проявява Святият Дух, ти не можеш да достигнеш тази любов. Любовта у Исус Му даде желание доброволно да остави небесната слава и да отиде на Кръста заради нашето спасение.

Само Бог може да ни даде самоотвержена и безкористна любов към другите, променяйки ни отвътре чрез Святия Си Дух. Без Неговата помощ ние не можем да се освободим от оковите на егоизма, завистта и безразличието.

Могат ли околните да видят в твоя живот любовта на Христос?

Гладно плачещо бебе не може да се успокои с дрънкалка. То няма да престане да плаче, докато не се утоли глада му с мляко.

Така и душата на възрастен човек не може да бъде наситена без Бога.

Псалмопевеца описва жаждата, измъчваща всеки човек така: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!“

В човешкото сърце не могат да живеят две противоположни сили.

Там където има съмнение, не може да живее вяра. Там където цари омраза, не оставя място за любов. Там където се издига егоизмът, изчезва състраданието. Има ли загриженост, няма вход за доверието.

Бог няма да дели властта в човешката душа с никого и нищо, което е по-малко от Него.

Сигурен ли си, че нищо не измества Бог от твоето сърце?

Не позволявай на нищо в душата ти да се установява на мястото на Христос, но „предай пътя си на Господа“.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..