Пасторът на местната църква Теодор Павлов разговаряше с архитект Стилян Петров.

Двамата уточняваха външния вид на бъдещата църква, която щеше да бъде построена в техния град.

– Мисля, че би било добре, – протегна ръка напред Теодор и описа полукръг, – външния вид на сградата да прилича на търговски център от 90-те.

– Защо точно търговски център? – смръщи вежди архитектът.

– Искам, когато хората приближават църквата ни, веднага да си помислят: „Дали тук ще мога да открия нещо, което толкова дълго търся?“

– Но тези сгради по външен вид са доста скучни, – възрази Стилян.

– В скучния вид на консуматорството се отразява икономическата мощ на страната, а в него може да се намери нещо красиво и вечно. Това ще накара нашата целева аудитория да се почувства в свои води, – важно заяви Теодор.

Плановете на архитекта, предложени по желанието на пастира, включваха голяма стоманена сграда, покрита с неясно кафява изкуствена мазилка, с големи стъклени входове от всички страни в съответствие с най-добрите търговски заведения от миналото.

– Смятате ли, че това ще повлияе на хората, които не познават Бога? – попита, съмнявайки се в начинанието, Петров.

– Подтискащия дизайн ще предизвиква очакване за получаване на дребни сувенири, дрехи последна мода, видеоигри, …. всичко, което може да предложи един търговски център, а гостоприемната църковна среда ще ги предразположи да чуят Евангелието. Ще ги изобличи за греховете им и ….

Дойде един от дяконите и тъжно съобщи:

– Поради бюджетни ограничение, можем да построим само голяма стоманена кутия със страхотно лого отпред.

– Жалко, – въздъхна огорчено Теодор, – провалят ми се най-прекрасните планове.

Калчо отиде днес на църква без да подготви сърцето си. Забеляза свещеника на колене и си каза:

– Сега непременно трябва да му представя проблемите си, нищо че се моли.

По-късно се спря и поклюкарства с Минчо, за Петър и Васил дяконите в църквата.

Започна богослужението, но на Калчо изобщо не му се пееше. Не закъсня и оправданието:

– Тази музика не ми харесва.

Докато свещеникът проповядваше Калчо проверяваше емейлите и текстовите си съобщения по телефона. По едно време се заслуша в думите на проповедта, но колкото да направи някоя и друга забележка:

– Пак същите неща….. Не можа ли да измисли нещо друго?…. Омръзна ми, …..кога ли ще свърши?

Когато богослужението приключи, Калчо се изниза бързо пред вратата, без да се здрависа със никого.

Бързаше, а не знаеше за къде.

– Дрън дрън, – Калчо се усмихваше нахално, – Словото водело до промяна ….

Изведнъж ги обгърна тъмнина. Нещо грубо го задърпа нанякъде. Той оплете краката си и падна, но нещото не се отказваше и го влачеше по-нататък.

Тъмнината се сгъстяваше като че ли още повече.

Калчо понечи да извика, но гласът му бе изчезнал. Замята се и заскимтя ….

Внезапно се намери в леглото си, целият облян в пот. Огледа се и заплака:

– Слава Богу, че това бе само сън.

Стана от леглото, облече се, изми се и застана на колене:

– Господи прости ми. …… Макар и явно да не съм извършил всичко това, но то бе дълбоко в мен. Имах желание да се опълча и да се противопоставя на всичко свързано с църквата и Теб. Прости и ми помогни …..

Неделя. Скоро щеше да започне богослужението. Пламен огледа малкото хора в църквата и въздъхна:

– Какво беше тук? Имаше толкова много люде. Дори нямаше къде да седнат. А сега?

Един от дяконите на църквата Димитър, приближи Пламен и го потупа по рамото:

– Такива са сега времената. Трябва да се спазва дистанция, а има и много болни.

– Бях много по-малък, но си спомням как хората тичаха тук, за да чуят Божието Слово, – тъжно се усмихна Пламен.

– Да, но не със всеки бе така, – отбеляза Димитър.

– Леля Катя бе доста възрастна, но тя винаги бе първа тук, – спомняше си Пламен. – Веднъж я попитах: „Толкова много проповеди си слушала, сама си обучавала жени и деца на истините от Библията, не ти ли омръзна да слушаш пак същите неща?“

– Всеки път, когато слушаш или четеш Словото, Бог по различен начин ти говори, – поясни Димитър.

– Не е само това, – каза Пламен. – Това, което тя ми каза тогава, няма да забравя никога.

– И какво бе то? – полюбопитствува Димитър.

– „Ние ходим на църква и поради това, че някой може да има нужда от теб“.

– Права е била, – съгласи се Димитър. – И Библията го казва, да не оставаме събиранията си, за да се насърчаваме един друг.

В такова време като нашето нека се търсим едни други, особено тези, които не виждаме между нас по време на богослуженията.

Тази сутрин персонала на църквата бе сериозно напрегнат. Бе им съобщено:

– Ще бъдете „обучавани“ как да реагирате, ако хора с оръжия нахлуят в църквата. Един полицай известно време ще ни говори, как да защитаваме себе си и околните в такива ситуации.

– Мисля, че това е отлична идея, – подхвърли Николай.

– Не очаквам, че някога такива хора ще нахлуят в църквата или ще попаднем в подобна ситуация, – изказа съмненията си на глас леля Дора.

– Надявам се това да не стане, – примирено добави Николай, – но защо да не бъдем подготвени? Да си готов в подобно затруднение, е необходимо от наша страна и трябва да се действа навреме.

– Ние трябва да сме уверени, че нашата система за сигурност е каквато трябва, – добави без много емоции Христо, – за да можем да защитим всеки ако се наложи.

– А какво ще кажете за нашето духовно същество? – усмихна се загадъчно Продан. – Как да осигурим защита на нашата духовна система?

– Исус ни показа пътя към духовната сигурност, – отбеляза Максим. – Единственото, което трябва да направим, е да го следваме. Да правим това, което Той е правил, да обичаме с Неговата любов, да живеем и служим подражавайки Му.

– Когато изберем Исус, животът ни не винаги ще бъде лесен, – обади се Митко, младо голобрадо момче, – ще имаме борби и стълкновения.

– Да, но това е живот, в който почитаме Бога, – възрази Стоян.

– В света всеки от нас разчита на определена система за безопасност, смятайки че тя е включена към мощен източни на енергия, който в същност е съвсем нищожен, – намеси се Георги, един от дяконите в църквата.

– Какво искаш да кажеш с това? – неразбирайки повдигна рамене Митко.

– Припомни си историята за богатия младеж, който смяташе, че „всичко е опазил от младостта си“ и с това си е обезпечил вечността.

– Към какъв източник на енергия и как да се включим тогава, за да бъдем в духовна безопасност? – попита Митко.

– Исус каза: „Елате и Ме следвайте!“ – поясни Георги.

Властваше император Валериан. Той бе заповядал да убият много от християнските водачите в Рим. Алчността и лакомията му нямаха край.

Лоурънс бе дякон, който отговаряше за църковните пари. Един ден му бе заповядано да се яви пред римския префект. Този човек знаеше, че дяконът има връзка с парите на църквата, за това му предложи:

– Ще бъдеш свободен, ако ни предадеш богатството на църквата.

– Добре, – съгласи се Лоурънс, – ще ви предоставя съкровищата, но за това ще ми са необходими няколко дни. Църквата е много богата и това не може да стане много бързо.

Префектът се зарадва и пусна дякона, като му заяви:

– Ще те чакам след два дена.

Всъщност Лоурънс раздаде парите на църквата на бедните.

А на третия ден той се яви лично пред префекта и каза:

– Излезте да видите чудесното Божие богатство.

Когато префектът излезе, пред него не стоеше кола със злато, а тълпа от куци, слепи, болни и просещи хора.

– Какво е това? – скръцна със зъби префектът.

– Тези бедни хора, – започна да обяснява съвсем спокойно Лоурънс, – един ден ще имат славни тела и завинаги ще живеят на небето. Те са глинени съдове, в които са скрити съкровищата на Светия Дух.

Префектът побесня. И как нямаше да изпадне в ярост, та нали с това „богатство“ щеше да стане за присмех пред целия Рим.

За да си отмъсти, той измисли бавна и мъчителна смърт за Лоурънс.

Дяконът бе поставен на скара и се пече на нея, докато предаде Богу дух. По време на този процес Лоурънс бе спокоен, а това много впечатли мъчителите му.