Дядо Горо и чичо Стамен седяха в малката кръчма на селото, надигаха от време на време чашите си и притиснати от живота споделяха мъките си:

– Цял живот съм се борил и за какво? – въздъхна тежко дядо Горо.

– Като си направя равносметка, излизам все на загуба, – добави тъжно чичо Стамен.

– Повече съм бил болен, по-малко съм бил добре, – започна да изброява стареца, като свиваше пръстите си на дясната ръка. – Повече съм бил уморен и вечно не отпочинал. Почти винаги тъжен и рядко щастлив.

– Колко пъти се бил побеждаван и много малко успешен, – допълни чичо Стамен. – Повече съм се чувствал празен , отколкото доволен…..

– Какво друго да очакваме освен смъртта и студеният гроб? – смръщи вежди дядо Горо.

Към масата се приближи Камен. Той бе млад човек, в разцвета на силите си. Камен бе дочул част от разговора на двамата мъже, за това отиде при тях. Искаше му се малко да ги разведри:

– Какво сте се омърлушили? – усмихна се младият човек. – Погледнете нагоре. Независимо от обстоятелствата можем да гледаме към небето. Там е подготвен дом за мен и за вас …..

Двамата мъже леко се усмихнаха, а дядо Горо заклати глава:

– Така е, момче, надеждата ни е само в Господа!

Не е престъпление да си беден. Бедата е, когато си мързелив.

Стойчо бе ленив. Единственото, към което се стремеше, бе да не се напряга и да не прилага много усилия. Бе чувал от дядо си:

– От работа човек не става богат, а гърбат.

Стойчо обичаше сутрин да се излежава до късно. Жена му, леля Дона, по три пъти най-малко идваше да го събуди.

Тази сутрин горката не се сдържа и изнесе завивките му навън. На Стойчо му стана студено и започна да мърмори:

– Голям шеф се извъди. Не даваш на човека да си почине малко……

– В гробищата е почивката, – извика леля Дона. – Там ще пише: „Тук почива Стойчо“. Я ставай, че има работа в градината. Зимата от къде ще вземем зеленчук и плодове?

– Господ се грижи за всички, – подвикна ѝ Стойчо. – Няма да умрем гладни.

След това се надигна от кревата, обу си скъсаните обувки, които използваше за работа и се затътри сънливо навън.

– Айде, че ще мръкне, – опяваше още по-висока леля Дона.

– Не бързай толкова, по-леко я карай, – усмихваше се Стойчо. – Ще остарееш бързо.

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?

Дядо Симеон ловеше последните топли лъчи на есенното слънце. Той седеше на пейката пред дома си и примижаваше срещу слънчевата светлината. Мина чичо Миньо и се спря при стареца.

– Никъде другаде културата не се справя така добре да ни бута към ръба, – недоволно поклати глава дядо Симеон.

– А после ни критикуват и ни карат да се срамуваме, – махна с ръка чичо Миньо.

– И от къде мислиш идва всичко това? – попита язвително дядо Симеон.

– Гледаме филми, слушаме песни и четем книги, които възхваляват извънбрачния секс. Ние се забавляваме от това. Но когато се случи… когато някой, който познаваме, има такава връзка?

– Ние сме шокирани – изтъкна старецът.

– Трябва да се признае, – примирен каза Миньо, – че културата яко работи срещу усилията ни да си поставим морални граници.

– Сексуалната неморалност е ужасно вредна, – вдигна нагоре показалеца си дядо Симеон. – Тя е грях „против собственото ти тяло“. Освен това никога не можеш да избегнеш последиците.

– Можеш напълно да се възстановиш финансово, академично и какво ли още не – описа с ръка безкрайна линия във въздуха Миньо, – но щом стане дума за сексуален грях, това вече е различно.

– Не е ли това, което искат всеки съпруг и съпруга? – попита дядо Симеон. – Чистота, честност в отношенията, разбирателство и подкрепа. Което е най-добро за всеки от тях.

– Така е, – съгласи се Миньо, – предпазната граница за сексуалността трябва да ни спира да правим нещо, което няма да е добро за другия.

– Някои цял живот носят изневерите си като тайна в сърцето си, но това компрометира бъдещите им взаимоотношения. Затова се казва за такива неща: „Избягвай!“ – заключи мъдро дядо Симеон.

Нощта бе прихлупила малкото селце, сгушено в диплите на планината. Малко момче, тичаше разплакано и чешеше усилено едната си ръка.

– Димо, какво се е случило? Защо плачеш? – загрижено попита дядо му.

– Дядооооо, – хълцаше малчугана, – виж как ме нахапаха комарите.

И той протегна малката си ръка. Тя цялата бе покрита с червени петна.
– Ела, Димо, да намажем ръката ти и няма да те сърби толкова, – кротко задърпа дядо Дончо внука си.

Старецът сипа в една паничка малко оцет и го поръси със сода за хляб. Сместа засъска и се образуваха мехурчета.

Дядото взе едно парче плат топна я в паницата и мина през поразените места на детската ръка.

– Ох, олекна ми, – усмихна се Димо.

– Дядо знае две и двеста, – стареца перифразира думите на таралежа от любимата приказка на внука си.

– Дядо, – Димо сбърчи вежди и се наежи, – защо Бог е създал комарите? Виж колко лошо хапят.

Старецът се засмя и удари с ръка по коляното си, а след това съвсем сериозно продължи:

– Комарите са важна част от хранителната верига. Ако изчезнат, нашият свят значително ще се промени.

– По-хубаво, – заяви войнствено Димо. – Няма да има кой да ме хапе.

– Така говориш, защото не знаеш, че яйцата и ларвите на комарите служат за храна на някои животни.

– Голяма работа, – тропна с крак малчугана, – ще ядат нещо друго.

– Да, но ларвите на комарите филтрират добре водата. За един час през един индивид преминава един литър течност.

Димо отвори уста изненадано.

– Освен това, – продължи старецът, – те помагат да се очистят водоемите, защото се хранят с разложилите се животни и растения.

– За какво друго още служат комарите? – попита Димо с голям интерес.

– Комарите са полезни и след смъртта си…..

– Дори и тогава?! – Димо ококори очи.

– Мъртвите им тела обогатяват почвата с голямо количество микроелементи. Освен това мъжките индивиди опрашват растенията и спомагат за развитието им.

– Еха, – възкликна Димо. – Знам че жабите си похапват комари.

– Не само те. За рибите, някои видове костенурки, саламандри, змии, и птици са прекрасна храна, защото са източник на протеини за тях.

– Не съм знаел това.

– Какво би представлявал света без комарите? – дядо Дончо погледна хитро внука си.

– Ще изчезнат животните, които се хранят с тях, – бързо съобрази Димо.

– А какво ще стане с растенията?

– Да, но много лошо хапят, – наведе глава Димо.

– Вярно е, – въздъхна старецът, – че хората няма да умират от малария и жълта треска, причинители, на които са комарите, но трябва да се вземе предвид и проблемите, с които ще се сблъскаме утре, ако ги няма.

Димо погледна ръката си. Червените петна от ухапванията бяха завехнали, а и вече него сърбяха така ужасно като преди.

– Нека си живеят, – каза Димо. – Ще се справим някак си с неудобството, което ни причиняват.

– Е, това е мъдро решени, – засмя се старецът .