Минко бе навел глава. Отдалече се забелязваше, че нещо сериозно го измъчваше. Дядо му Тодор го съзря и го повика:

– Сине, какво ти е потопило днес гемиите?

Момчето въздъхна, очите му се насълзиха и аха да се разплаче, но успя да се въздържи и промълви:

– Дядо, с каквото и да се захвана нищо не върви. Аз ли съм най- неспособния човек на този свят? Каква е целта на съществуването ми?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Един от начините, по които Бог отговаря на това твое притеснение, е чрез дарбите и талантите, които е вложил в теб.

– Че аз имам ли такива изобщо? – попита Минко с плаха надежда.

– Дарбата е нещо, което ти се отдава лесно. Идва ти някак отвътре.

Минко мълчеше и очакваше дядо му да каже още нещо, което да го измъкне от депресията.

– Истинският художник знае как да съчетае формите и цветовете. Той се наслаждава в това, което прави. Много музиканти чуват първо музиката в главите си, а след това я записват на лист хартия. На някои им се отдава да организират хората в даден празник или събитие. Други помагат на хората да оправят живота си и взаимоотношенията си, като ги съветват.

Минко бе зяпнал дядо си и нетърпеливо попита:

– А какъв е моя талант? Каква е дарбата ми?

– Няма значение какви са, – каза старецът като повдигна нагоре показалеца си, – важното е да го правиш с голямо удоволствие. Просто прави това, в което си добър.

– Ами …, – нерешително се обади Минко.

– Ако не си сигурен, просто действай чрез това, в което си способен и ще видиш как Бог ще подкрепи избора ти, благославяйки усилията ти. Не се опитвай да правиш това, което не ти е дадено.

Очите на Минко заискряха

– Когато хората работят нещо, в които не са добри, те са нещастни, както и всички около тях. Но когато са на точното си място, те ще се справят отлично с работата си и ще бъдат благословение за колегите си.

Двама старци бяха излезли на пейката и се препичаха на неочакваното по това време слънце. Това бяха дядо Георги и постоянният му събеседник дядо Мишо.

– Божите благословения падат и над злите, и над добрите, – отбеляза Георги. – Ето и това слънце, то не гледа кой е лош или добронамерен, излива топлината си и ни радва.

– Виж, – важно се понадигна от пейката Мишо, – големите благословение идват от преливащата Божия благодат и това съвсем не зависи от характера на получателя.

– Е, – засмя се Георги, – ако здравето беше знак, че човек е праведен пред Бога, май малко ще пообъркаме нещата. Познавам мъже, които с нищо добро не могат да се похвалят и въпреки всичко са здрави като камък.

– Има разлика между среда и обстоятелства, – повдигна показалеца си нагоре Мишо. – Всеки човек си има своя среда. Именно тя отговаря на неговото настроение…..

– Всеки от нас си създава своя среда, – прекъсна го Георги, – нали сме личности. Обикновено подбираме само онези неща от обстоятелства около нас, които да ни поддържат щастливи.

– Това е една фалшива основа, която е далече от истинското християнство, – възмутено възкликна Мишо. – Да си прочел някъде в Библията да пише за „щастлив“ християнин?

– Да, там се говори само за радост, – съгласи се Георги.

– Някои смятат, че човек е щастлив в зависимост от това, което става с него и край него, но радостта никога не зависи от външните условия, – дебело подчерта Мишо.

– Ех, наборе, въпроса е как неблагополучието влияе на нашата радост и дали измерваме Божията любов чрез благословенията, които Той излива върху нас?

Мъдри старци. Задават си въпроси, над който човек наистина трябва да се замисли сериозно.

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

 

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.