Дядо Симеон ловеше последните топли лъчи на есенното слънце. Той седеше на пейката пред дома си и примижаваше срещу слънчевата светлината. Мина чичо Миньо и се спря при стареца.

– Никъде другаде културата не се справя така добре да ни бута към ръба, – недоволно поклати глава дядо Симеон.

– А после ни критикуват и ни карат да се срамуваме, – махна с ръка чичо Миньо.

– И от къде мислиш идва всичко това? – попита язвително дядо Симеон.

– Гледаме филми, слушаме песни и четем книги, които възхваляват извънбрачния секс. Ние се забавляваме от това. Но когато се случи… когато някой, който познаваме, има такава връзка?

– Ние сме шокирани – изтъкна старецът.

– Трябва да се признае, – примирен каза Миньо, – че културата яко работи срещу усилията ни да си поставим морални граници.

– Сексуалната неморалност е ужасно вредна, – вдигна нагоре показалеца си дядо Симеон. – Тя е грях „против собственото ти тяло“. Освен това никога не можеш да избегнеш последиците.

– Можеш напълно да се възстановиш финансово, академично и какво ли още не – описа с ръка безкрайна линия във въздуха Миньо, – но щом стане дума за сексуален грях, това вече е различно.

– Не е ли това, което искат всеки съпруг и съпруга? – попита дядо Симеон. – Чистота, честност в отношенията, разбирателство и подкрепа. Което е най-добро за всеки от тях.

– Така е, – съгласи се Миньо, – предпазната граница за сексуалността трябва да ни спира да правим нещо, което няма да е добро за другия.

– Някои цял живот носят изневерите си като тайна в сърцето си, но това компрометира бъдещите им взаимоотношения. Затова се казва за такива неща: „Избягвай!“ – заключи мъдро дядо Симеон.

Нощта бе прихлупила малкото селце, сгушено в диплите на планината. Малко момче, тичаше разплакано и чешеше усилено едната си ръка.

– Димо, какво се е случило? Защо плачеш? – загрижено попита дядо му.

– Дядооооо, – хълцаше малчугана, – виж как ме нахапаха комарите.

И той протегна малката си ръка. Тя цялата бе покрита с червени петна.
– Ела, Димо, да намажем ръката ти и няма да те сърби толкова, – кротко задърпа дядо Дончо внука си.

Старецът сипа в една паничка малко оцет и го поръси със сода за хляб. Сместа засъска и се образуваха мехурчета.

Дядото взе едно парче плат топна я в паницата и мина през поразените места на детската ръка.

– Ох, олекна ми, – усмихна се Димо.

– Дядо знае две и двеста, – стареца перифразира думите на таралежа от любимата приказка на внука си.

– Дядо, – Димо сбърчи вежди и се наежи, – защо Бог е създал комарите? Виж колко лошо хапят.

Старецът се засмя и удари с ръка по коляното си, а след това съвсем сериозно продължи:

– Комарите са важна част от хранителната верига. Ако изчезнат, нашият свят значително ще се промени.

– По-хубаво, – заяви войнствено Димо. – Няма да има кой да ме хапе.

– Така говориш, защото не знаеш, че яйцата и ларвите на комарите служат за храна на някои животни.

– Голяма работа, – тропна с крак малчугана, – ще ядат нещо друго.

– Да, но ларвите на комарите филтрират добре водата. За един час през един индивид преминава един литър течност.

Димо отвори уста изненадано.

– Освен това, – продължи старецът, – те помагат да се очистят водоемите, защото се хранят с разложилите се животни и растения.

– За какво друго още служат комарите? – попита Димо с голям интерес.

– Комарите са полезни и след смъртта си…..

– Дори и тогава?! – Димо ококори очи.

– Мъртвите им тела обогатяват почвата с голямо количество микроелементи. Освен това мъжките индивиди опрашват растенията и спомагат за развитието им.

– Еха, – възкликна Димо. – Знам че жабите си похапват комари.

– Не само те. За рибите, някои видове костенурки, саламандри, змии, и птици са прекрасна храна, защото са източник на протеини за тях.

– Не съм знаел това.

– Какво би представлявал света без комарите? – дядо Дончо погледна хитро внука си.

– Ще изчезнат животните, които се хранят с тях, – бързо съобрази Димо.

– А какво ще стане с растенията?

– Да, но много лошо хапят, – наведе глава Димо.

– Вярно е, – въздъхна старецът, – че хората няма да умират от малария и жълта треска, причинители, на които са комарите, но трябва да се вземе предвид и проблемите, с които ще се сблъскаме утре, ако ги няма.

Димо погледна ръката си. Червените петна от ухапванията бяха завехнали, а и вече него сърбяха така ужасно като преди.

– Нека си живеят, – каза Димо. – Ще се справим някак си с неудобството, което ни причиняват.

– Е, това е мъдро решени, – засмя се старецът .

Беше горещо, но това не пречеше на Самуил и дядо му да се движат по прашния път.

– Виждаш ли кръста на хълма? – посочи с ръка старецът към височината. – Чуваш ли как войниците забиват пироните?

Самуил се заслуша, но нищо не долови.

– В мрачния петък врагът на Исус се усмихвал и тържествувал: „Този път, непременно ще спечеля. Победата е моя“.

– Но нали ти си ми казвал, че ако сатана замисли нещо зло, Бог го използва за добро, – Самуил погледна изпитателно дядо си.

– Когато бе отвален камъкът от гроба на Исус и Той възкръсна в неделното утро, навярно дяволът е бягал из гробищата и е крещял: „Все някога ще победя, ще спечеля … ще види Той“.

Самуил се разсмя гръмко и шумно.

– Бих му извикал: „Няма да го бъде“ – и заподскача край дядо си.

– Ти скоро ми разказваше за проблемите си, – старецът погледна внука си. – Мислиш ли, че Бог не може да те извади от ямата, в която си попаднал? Или смяташ, че Той не може да те освободи от лъжливите обвинения на твоите противници? Нима ще позволи врагът да тържествува над едно от децата му?

Самуил повдигна рамене.

– Вярата в Бога, ще те преведе през всяко зло.

– Но това не става толкова бързо понякога … Колко ще трябва да чакам? – нерешително се обади Самуил.

– Да, Той забавя нещата, но винаги се справя с безпорядъка около човека. Това е Негова работа.

Сава бе много любознателно дете. Беше само на четири години, но въпросите му защо, от къде, кога, как, …. преставаха само, когато спеше.

Днес дядо му бе уморен, но малчугана го обсаждаше с безкрайните си въпроси.

– Дядо, нали да псуваш е нечестиво?

Старецът се изненада от въпроса на малкото дете, но отговори спокойно:

– Така е, не е добро човек да ругае, кълне и попържа.

Сава присви хитро очи и атакува дядо си със следващия си въпрос:

– А да се изразяваш просташки и неприлично, също не е угодно на Бога, нали?

Дядото се видя в чудо. Той поклати глава и започна колебливо:

– Не знам, не знам …..

Малкия бе вперил настойчиво очи в дядо си и очакваше да чуе точен отговор на въпроса си.

Изведнъж старецът се окопити, изправи рамене и решително каза:

– Ти първо стани добър, пък да видим дали ще можеш да използваш груб и безочлив език.

След това дядото се усмихна загадъчно и добави:

– Когато станеш благ и говориш неблагоразумно, ела да ми разкажеш ….

Недялко бе любимия внук на дядо си. Не само, че бе кръстен на него, но старецът откриваше в това дете себе си. Момчето бе сякаш го наследило.

Внукът често сядаше до дядо си и започваха техните нескончаеми разговори. Трудно бе някой да ги откъсне от задълбочените им разсъждения.

И двамата бяха склонни да пропуснат закуска, обяд и вечеря, но да продължат да си говорят.

Един ден Недялко изненада дядо си с насоката на въпросите, които му задаваше.

– Дядо, по какъв начин може да съгреши човек?

– О, по много, – възкликна старецът.

– Не, не това имах предвид, – реагира бързо Недялко.

– А какво?

– Например, човек може да съгреши с очите, както гледа неща, които не трябва. Или да кажем чрез слуха – да слуша неща, които биха го опорочили….

– Да вкуси от забранения плод или да докосне това, което не му се полага, – засмя се дядото.

– Да, но …. А може ли човек да съгреши чрез мирис? – попита Недялко и погледна предизвикателно дядо си.

Старецът се почеса по главата и се замисли.

И когато Недялко бе решил, че вече няма да получи отговор на въпроса си, от гърдите на старецът се изтръгна дълбока въздишка.

Той погледна внука си, тържествуващо се усмихна и каза:

– Може, ако човек си пъха носа в делата на другите.

Двамата се засмяха гръмко, плеснаха ръце си и продължиха отново да мъдруват.