Виктор бе писател. Той бе прекарал безброй часове над последната си творба. Скоро може би щеше да я предаде на издателя си.

Зимата бе много студена. Лед сковаваше земята. Студен вятър проникваше навсякъде и вледеняваше.

Стаята на Виктор нямаше отопление. Толкова му бе студено, че той не можеше да се фокусира върху писането.

Нямаше пари за дърва и въглища. Отчая се. Тогава хвърли ръкописа си в огъня.

За секунди цялата хартия изгоря.

За един момент на удобство Виктор бе жертвал всичко, върху което бе работил в последно време.

Той се бе предал.

Временния комфорт не си струва, за да се откажем от целта, към която Бог ни е призовал.

Бог се интересува повече от нашия характер, отколкото от това да ни е удобно.

Не се отказвай от мечтата си заради нещо временно.

Не позволявай на болката от разочарованието да те накара да подмениш мечтите си за бързи решения и моментни удоволствия.

Не се предавай. Твърде много е заложено.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Стана малко по-топло. Сякаш това бе подарък за отсъстващите дърва за отопление.

Стоян и Васил се грееха на слънце в двора.

– Четенето на новини през цялото време може да накара умът да престане да работи, – заяви Стоян.

– След като приемем храна, стомахът и червата се включват в работата. Те трябва да усвояват входящите продукти. Обработката на храната се извършва на заден план, можем да спим и работата на храносмилателните органи ще продължи. За нас това не е особено забележим процес, – започна малко от далече Васил. – Виж, информацията и новините са храна за ума. И те също трябва да бъдат „смлени“, обработени, анализирани. Независимо дали ни харесва или не, тази работа ще се извършва на подсъзнателно ниво.

– Струва ми се, че единствената разлика при тези храносмилания е, – отбеляза Стоян, – че продуктите от смляната информация проникват в нашето съзнание. Те се явяват като натрапчиви мисли, дискусии и вътрешни токшоута.

– Да, но този процес е автоматичен! – бързо реагира Васил. – Не можем да се насилим да не обработваме постъпващата информация. Това става на автопилот, а в съзнанието ни се пълни с „токсини“.

– И според теб какво трябва да се направи? – попита Стоян.

– Спри да следиш новините и умът ти ще се избистри, – посъветва го Васил. – Ако на входа няма токсична информация, тогава умът няма да има нужда да я обработва. Натрапчивите мисли ще изчезнат и емоциите ще се стабилизират.

– Аз си мислех, че въпросът опира само до това, че човек стои неподвижно по-дълго време, но виж за ограничаване източниците на информация не съм се замислял, – сподели Стоян.

– Спри да се самоуморяваш с новини. Прекъсни връзката си с тях, – започна настъпателно Васил. – Информацията причинява отравяне. Получава се интоксикация, така че ако вече си претоварен с информация, адсорбирай я със активен въглен на физическо ниво.

– Може и да пробвам, – съгласи се Стоян. – Ще опитам да изкарам две седмици без новини, И ако тогава ми се избистри ума …

– Ще ми бъдеш благодарен, – допълни Васил.

Такова хубаво време бе, а Симо навел глава плачеше.

Баща му цял час го търси. Накрая го намери зад бараката дето редяха дървата. Той бе се свил и прегърнал коленете си.

От момчето не се чуваше, а по-скоро се усещаше хлипане.

– Синко, какво се е случило? – попита съчувствено бащата и прегърна момчето.

– Татко, – продължаваше да хлипа Симо, – колко пъти съм идвал при теб и съм споделял провалите си. Ти винаги си ми давал добри съвети, но аз постоянно обърквам нещата. Има ли смисъл да идвам при теб, след като по-късно отново се провалям?

Бащата погледна сина си и леко се усмихна.

– Виж, – каза той, – нека да отидем в мазето.

И двамата слязоха в тъмната стая с един прозорец, намираща се под къщата.

Бащата светна лампата. Присегна към рафта и измъкна едно глинено гърне, в което слагаха меда, който събираха от кошерите. Взе и един прашен празен буркан. Изля малко мед в него, а после го върна обратно в гърнето.

Бащата се усмихна и подаде празния буркан на сина си.

– Какво виждаш в него?

Симо взе буркана и надникна в него.

– Тук е останало малко мед на дъното, – отбеляза той.

– Я го подуши, – подкани го баща му.

Симо помириса и се усмихна.

– Мирише на мед, – ококори изненадано очи той.

– Ето така моите съвети се наслагват в твоята душа. Ако заради Христа придобиеш поне част от добродетелите в живота си, то Господ по Своята благодат ще компенсира техния дефицит и ще спаси душата ти за живот в рая. Никоя домакиня не слага пипер в тенджера, която ухае на мед. Бог няма да те отхвърли.

– Ами ако пак не успея? – попита плахо Симо.

– Уверен съм, че Оня, който е почнал добро дело в теб, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа.

Един ден Нако дърводелеца чу необичаен шум в работилницата си.

– Кой ли е дошъл? – попита той. – А май са двама.

И той се заслуша внимателно в гълчавата.

– Ако не съм аз, кой ще снабдява майстора с дърва, – говореше наперено брадвата.

– Какво толкова правиш? – перчеше се чука. – Ако не съм аз, какви мебели щеше да направи Нако?

Двата инструмента усилено спореха, на кого са по-големи заслугите.

Дърводелецът ги послуша известно време. После се усмихна, взе друг инструмент още не ръждясал от самонадеяност и отиде да си върши работата.

А брадвата и чукът все още спорят. Те не забелязваха, че са започнали да ръждясали, а дръжките им са до такава степен изсъхнали, че не ги държаха.

По-страшното бе, че са изоставени и вече неизползваеми, но те не го осъзнаваха и продължаваха да спорят.