След като използвате чадъра, обикновено водата попада върху дрехите ви или другите предмети наоколо.
Но това не може да се случи с чадър, който може да се обърне обратно.
Той може да функционира като обикновен чадър, да ви защити от дъжд или слънце без да съсипва вещите ви.

Много отдавна в гората растели две дървета. Когато капките на дъжда падали на листата или на корените на първото дърво, то поемало съвсем малко и казвало:
– Ако взема повече, няма да остане за другите.
Второто дърво приемало цялата вода, която му дарявала природата. Когато слънцето дарявало със светлина и топлина второто дърво, то се наслаждавало и се, къпело в златните лъчи на огненото светило, а първото взимало само една малка част.
Минали години. Клоните и листата на първото дърво били толкова малки, че не могли да поемат и капка дъжд, а слънчевите лъчи не могли да се доберат до оскъдните плодове, защото и светлината и водата се губели в короните на другите дървета.
– Цял живот давах на другите, а сега в замяна не получавам нищо, – тихо мърморело първото дърво отново и отново.
Второто дърво придобило разкошни клони, които били отрупани с огромни плодове.
– Благодаря ти, Господи, за това, че ми даде в живота всичко. Сега е време да дам стократни, както Ти постъпваш. Под своите клони аз ще укрия хиляди пътници от палещото слънце или от дъжда. Нека моите плодове радват много поколения хора със своята сладост. Благодаря Ти, че ми даде възможност да давам, – с любов и нежност казало второто дърво.

Във филма „Аватар“ е показана планета с необикновени растения и животни, които имат необичайна окраска в синьо.
Скоро в градовете на Северна Америка започнаха да се появяват сини дървета. Вина за това  има художникът Константин Димопулос.
Проектът „Преди експлозията“ разтърси целия свят. Едно момиче и нейните последователи със собствените си ръце украсили града, в който живеят, правейки го по-ярък, по-красив, по-необичаен и колоритен, само с ръкоделията си.
Подобен по замисъл е и проектът на Димопулос. Той не е облякъл дърветата в прежда, а ги е разкрасил със син цвят.
Разбира се, той го прави с чисти бои на водна основа, които се отмиват от първия дъжд или вода от маркуч и се преработват в природата за няколко дни без да оставят след себе си вредни вещества.
Първата такава инсталация със сини дървета е създадена в рамките на Биенале 2011 г. във Ванкувър. След това, художникът успява да украси дървета пред правителствени сгради в различни американски градове, включително Сиатъл и Вашингтон.
Смисълът на проекта „Сини дървета“ се заключава в акцентиране на вниманието върху изсичането на гористи масиви по Земята.
Константин Димопулос със своето творчество иска да покаже колко са важни дърветата за нас, че те са свещени за цялата ни планета.

В центъра на Земята живеели подземни хора. Те били много дребни. При тях винаги било много топло, но нямало светлина. Подземните жители никога не били чували птичи песни, не били усещали порива на вятъра. Те не знаели какъв е цвета на небето и какво е да докоснеш млада трева.
Живеели там, където били свикнали, където е топло, сухо и не хапят мухи. Няма значение, че в техния свят било малко задушно, че храната е еднообразна, а водата топла и мътна. Те били привикнали да живеят така и не забелязвали тези неудобства. Всъщност не смятали, че това са неудобства.
Просто не са имали с какво да сравнят.
До тях стигнали невероятни слухове, че там някъде на върха има друг свят. В този свят духа свеж вятър, валят дъждове. Тревата е зелена, а небето синьо. Въздухът е чист, а водата е прозрачна като сълза. Храната на жителите е вкусна и разнообразна. Хората от там пътешестват, живеят весело и безгрижно.
Старейшините на подземните жители решили да проверят истинността на тези слухове. Те изпратили свой разузнавач на повърхността.
Лошото е, че пратеникът попаднал в центъра на Сибир и то в разгара на зимата. За самият него останало загадка, как е успял да оцелее… Измръзнал, едва жив, той се върнал при старейшините и им разказал, че на повърхността изобщо не може да се живее. Там всеки подземен жител веднага ще замръзне само след минута, няма никаква трева и целия свят е чисто бял. Той не успял нищо да разгледа поради ледения скреж, който се забивал в очите му.
С една дума, всички лъжат. Да си живеем така, като сме си живели досега….
Минали шест месеца, но слуховете не заглъхнали, а се увеличили още повече. Говори се, че там е топло, храната расте на странни храсти. Просто трябва да легнеш под тях и да отвориш устата си по-широко..
Изпратили друг разузнавач. Той имал по-добър късмет. Излязъл на Бахамските острови. Пред погледът му се открил океана, безкраен, чак до синьото небе. А над главата му клони свели плодовете си пред него. Те били невероятно вкусни. След като се наял, легнал на меката трева и заспал блажено. Събудил се облян от топъл летен дъжд. Така му харесал животът тук, че за малко да забрави за какво е дошъл тук. Набрал от страните плодове и се отправил обратно при старейшините, а те отдавна били вече го погребали. Мислели си, че е замръзнал и не е успял да оцелее.
Но когато се върнал разузнавачът, той разказал, че тревата е зелена, небето е синьо, въздухът топъл и свеж, а храната право пред главата ти се изпречва. Нагостил ги с набраните плодове.
Позамислили се подземните хора:
– Как така? На кой от двамата да вярваме? Първият се върна замръзнал, оклюмал и до сега е още болен. Другият – загорял, отпочинал и плодове дори донесъл.
Още два пъти изпращали пратеници горе на повърхността. И двамата донесли различни вести. Защото единият излязъл в разгара на пролетта и бил поразен от разнообразието на цъфтящите дърветата, а другият попаднал през есента и се възхитил на разноцветните листа, вкуса на смокините…
Така и не решили подземните жители на кого да повярват. Но се уверили в това, че ако има живот на повърхността, то този живот е труден и опасен, затова и непредсказуем.
За това и решили, че ще продължат да си живеят така, както са си живели от незапомнени времена. Нищо, че този живот бил невзрачен, въздухът несвеж, а храната невкусна, но поне нямало изненади. Днешния ден не се отличава с нищо от предишния, какво ще се случи си го знаеш предварително.
Слуховете за живота на повърхността така и не изчезнали. Намерили се смелчаци, които не се плашели от трудностите, излезли на повърхността и досега добруват там. Понякога идвали на гости при роднините си и разказвали различни истории.
Навярно всички лъжат….

Студено е… Сиво, мрачно и кално. Тъмни буци лежат зарити в снега…
Пътищата са заледени и не дават на ручейчетата да потекат. Под леденият юрган те набират сила и когато успеят да излязат на повърхността нищо не може да ги спре…
Носи се вятър, вестител на Пролетта. Той обикаля всяко ъгълче и смита стелещия се по покривите сняг. Раздрусва клоните на дърветата, сякаш им дърпа ушите, за да ги събуди. Изплаква разноцветното пране по балконите. Размесва всички краски и бои наоколо. Ласкаво докосва бузите на минаващите и гъделичка ноздрите им.
И всички вдишват от този безумен аромат на баба Марта. Усещат как в душата им се разпукват пролетни цветя….
Нежни и крехки кокичета с безразсъдна смелост, опиянени от Пролетта пробиват дебелия слой сняг, все още държащ спомена за Зимата. Те излизат нагоре покрити с шапка от сняг, застинала на главичките им, като брилянтови капки за награда….
Природата оживява и започва да диша с пълни гърди. Засуетили се минувачи, като миналогодишни листа, се движат по алеите на парка. Събират се и се пръскат, спират  и продължават….
Всичко се превръща в една весела и разюздена картина, окъпана от свежите локви на отминалия дъжд.