В центъра на Земята живеели подземни хора. Те били много дребни. При тях винаги било много топло, но нямало светлина. Подземните жители никога не били чували птичи песни, не били усещали порива на вятъра. Те не знаели какъв е цвета на небето и какво е да докоснеш млада трева.
Живеели там, където били свикнали, където е топло, сухо и не хапят мухи. Няма значение, че в техния свят било малко задушно, че храната е еднообразна, а водата топла и мътна. Те били привикнали да живеят така и не забелязвали тези неудобства. Всъщност не смятали, че това са неудобства.
Просто не са имали с какво да сравнят.
До тях стигнали невероятни слухове, че там някъде на върха има друг свят. В този свят духа свеж вятър, валят дъждове. Тревата е зелена, а небето синьо. Въздухът е чист, а водата е прозрачна като сълза. Храната на жителите е вкусна и разнообразна. Хората от там пътешестват, живеят весело и безгрижно.
Старейшините на подземните жители решили да проверят истинността на тези слухове. Те изпратили свой разузнавач на повърхността.
Лошото е, че пратеникът попаднал в центъра на Сибир и то в разгара на зимата. За самият него останало загадка, как е успял да оцелее… Измръзнал, едва жив, той се върнал при старейшините и им разказал, че на повърхността изобщо не може да се живее. Там всеки подземен жител веднага ще замръзне само след минута, няма никаква трева и целия свят е чисто бял. Той не успял нищо да разгледа поради ледения скреж, който се забивал в очите му.
С една дума, всички лъжат. Да си живеем така, като сме си живели досега….
Минали шест месеца, но слуховете не заглъхнали, а се увеличили още повече. Говори се, че там е топло, храната расте на странни храсти. Просто трябва да легнеш под тях и да отвориш устата си по-широко..
Изпратили друг разузнавач. Той имал по-добър късмет. Излязъл на Бахамските острови. Пред погледът му се открил океана, безкраен, чак до синьото небе. А над главата му клони свели плодовете си пред него. Те били невероятно вкусни. След като се наял, легнал на меката трева и заспал блажено. Събудил се облян от топъл летен дъжд. Така му харесал животът тук, че за малко да забрави за какво е дошъл тук. Набрал от страните плодове и се отправил обратно при старейшините, а те отдавна били вече го погребали. Мислели си, че е замръзнал и не е успял да оцелее.
Но когато се върнал разузнавачът, той разказал, че тревата е зелена, небето е синьо, въздухът топъл и свеж, а храната право пред главата ти се изпречва. Нагостил ги с набраните плодове.
Позамислили се подземните хора:
– Как така? На кой от двамата да вярваме? Първият се върна замръзнал, оклюмал и до сега е още болен. Другият – загорял, отпочинал и плодове дори донесъл.
Още два пъти изпращали пратеници горе на повърхността. И двамата донесли различни вести. Защото единият излязъл в разгара на пролетта и бил поразен от разнообразието на цъфтящите дърветата, а другият попаднал през есента и се възхитил на разноцветните листа, вкуса на смокините…
Така и не решили подземните жители на кого да повярват. Но се уверили в това, че ако има живот на повърхността, то този живот е труден и опасен, затова и непредсказуем.
За това и решили, че ще продължат да си живеят така, както са си живели от незапомнени времена. Нищо, че този живот бил невзрачен, въздухът несвеж, а храната невкусна, но поне нямало изненади. Днешния ден не се отличава с нищо от предишния, какво ще се случи си го знаеш предварително.
Слуховете за живота на повърхността така и не изчезнали. Намерили се смелчаци, които не се плашели от трудностите, излезли на повърхността и досега добруват там. Понякога идвали на гости при роднините си и разказвали различни истории.
Навярно всички лъжат….

Студено е… Сиво, мрачно и кално. Тъмни буци лежат зарити в снега…
Пътищата са заледени и не дават на ручейчетата да потекат. Под леденият юрган те набират сила и когато успеят да излязат на повърхността нищо не може да ги спре…
Носи се вятър, вестител на Пролетта. Той обикаля всяко ъгълче и смита стелещия се по покривите сняг. Раздрусва клоните на дърветата, сякаш им дърпа ушите, за да ги събуди. Изплаква разноцветното пране по балконите. Размесва всички краски и бои наоколо. Ласкаво докосва бузите на минаващите и гъделичка ноздрите им.
И всички вдишват от този безумен аромат на баба Марта. Усещат как в душата им се разпукват пролетни цветя….
Нежни и крехки кокичета с безразсъдна смелост, опиянени от Пролетта пробиват дебелия слой сняг, все още държащ спомена за Зимата. Те излизат нагоре покрити с шапка от сняг, застинала на главичките им, като брилянтови капки за награда….
Природата оживява и започва да диша с пълни гърди. Засуетили се минувачи, като миналогодишни листа, се движат по алеите на парка. Събират се и се пръскат, спират  и продължават….
Всичко се превръща в една весела и разюздена картина, окъпана от свежите локви на отминалия дъжд.

Скоро чилийски и испански учени са направили изследвания в пустинята Атакама, намираща се Чили. Тази област е най-сухото място на Земята. Много учени смятат, че това е аналог на марсианската пустиня.
За замръзване  в пустинята изобщо не става дума, дъжд вали веднъж на 10 години, а почвата е богата на концентрирани соли.
Червената планета много се отличава от тази обстановка, защото там през цялата година всичко е замръзнало, а повърхността се намира под непрекъснатото въздействие на ултравиолетовите лъчи.
Въпреки това учените използват пустинята Атакама като „опитно зайче“. Преди да изпратят апарат на Марс те го изпробват в чилийската пустиня.
Съвсем наскоро е била тествана технология, която може да открие живи организми. Това устройство е създадено от испански учени. Използвайки я, те вземат почвени проби извлечени от различни дълбочини.

В Дорсет, югозападна Англия, жителите са били озадачени, от падащите сини кристали с размер до 3 см.  Стив Хорнсби твърди, че кристали са паднали в следобедните часове, когато  валял дъжд придружен с градушка
Най-напред самият той е мислил, че това е градушка. Стив е открил такива сини отломъци в градината си, били около дузина. Те били сини желеобразни кристали без мирис. За да ги събере той е използвал лъжица и буркан от конфитюр.
Представители от метеорологичната служба са изследвали страните находки и са заявили, че това не е метеорологично явление.
Стив Хорнсби бивш инженер от авиокомпания твърди, че преди дъжда небето е имало тъмножълт необичаен цвят.
Произхода на тези страни кристали за сега не е установен. Трябва да отбележим, че такива явления не се наблюдават за първи път в Англия. По-рано са били намерени бели желеобразни съсиреци с неправилна форма произхода, на които също не е  бил установен.

Докато карахме през дъжда, усетих как той става все по-навъсен и по-навъсен. Опровергавах не просто някакви псевдодоктрини, а една скъпоценна част от неговия вътрешен живот.
И все пак в истинската наука има толкова много неща, които са също толкова вълнуващи, загадъчни и поставящи по-големи интелектуални предизвикателства. Дали той знаеше за молекулярните градивни единици на живота, които се намират там някъде в студения разреден газ на междузвездното пространство? Дали беше чувал за стъпките на нашите прадеди, открити във вулканична пепел? Ами за издигането на Хималаите, когато Индия се е сблъскала с Азия? Или за вирусите, които действат като подкожната инжекция, промъквайки своето ДНК покрай защитите на приемния организъм и преобръщат механизмите за възпроизводство на клетката? Не, не беше чувал. Нито пък знаеше нещо,  колкото и малко да е, за квантовата неопределеност. За него ДНК бяха просто три главни букви, които често се срещат заедно.
Той бе надарен с красноречие, интелигентен, любопитен, но на практика не беше чувал нищо за модерната наука. Имаше естествен апетит към чудесата на вселената. Искаше да знае за науката.
Беше станало така, че  преди науката да успее да стигне до него беше минала през няколко филтъра. Нашите културни мотиви, образователната ни система, средствата за масово осведомяване, всички те бяха заблудили този човек. Всичко, което обществото беше позволило да се промъкне до мозъка му, се свеждаше до измами и объркване. То не го беше научило да прави разлика между истинска наука и евтина имитация.