Много отдавна в гората растели две дървета. Когато капките на дъжда падали на листата или на корените на първото дърво, то поемало съвсем малко и казвало:
– Ако взема повече, няма да остане за другите.
Второто дърво приемало цялата вода, която му дарявала природата. Когато слънцето дарявало със светлина и топлина второто дърво, то се наслаждавало и се, къпело в златните лъчи на огненото светило, а първото взимало само една малка част.
Минали години. Клоните и листата на първото дърво били толкова малки, че не могли да поемат и капка дъжд, а слънчевите лъчи не могли да се доберат до оскъдните плодове, защото и светлината и водата се губели в короните на другите дървета.
– Цял живот давах на другите, а сега в замяна не получавам нищо, – тихо мърморело първото дърво отново и отново.
Второто дърво придобило разкошни клони, които били отрупани с огромни плодове.
– Благодаря ти, Господи, за това, че ми даде в живота всичко. Сега е време да дам стократни, както Ти постъпваш. Под своите клони аз ще укрия хиляди пътници от палещото слънце или от дъжда. Нека моите плодове радват много поколения хора със своята сладост. Благодаря Ти, че ми даде възможност да давам, – с любов и нежност казало второто дърво.