Безумието на баба Марта

Студено е… Сиво, мрачно и кално. Тъмни буци лежат зарити в снега…
Пътищата са заледени и не дават на ручейчетата да потекат. Под леденият юрган те набират сила и когато успеят да излязат на повърхността нищо не може да ги спре…
Носи се вятър, вестител на Пролетта. Той обикаля всяко ъгълче и смита стелещия се по покривите сняг. Раздрусва клоните на дърветата, сякаш им дърпа ушите, за да ги събуди. Изплаква разноцветното пране по балконите. Размесва всички краски и бои наоколо. Ласкаво докосва бузите на минаващите и гъделичка ноздрите им.
И всички вдишват от този безумен аромат на баба Марта. Усещат как в душата им се разпукват пролетни цветя….
Нежни и крехки кокичета с безразсъдна смелост, опиянени от Пролетта пробиват дебелия слой сняг, все още държащ спомена за Зимата. Те излизат нагоре покрити с шапка от сняг, застинала на главичките им, като брилянтови капки за награда….
Природата оживява и започва да диша с пълни гърди. Засуетили се минувачи, като миналогодишни листа, се движат по алеите на парка. Събират се и се пръскат, спират  и продължават….
Всичко се превръща в една весела и разюздена картина, окъпана от свежите локви на отминалия дъжд.