В един затънтен край живеел човек, който бил много прозорлив и проницателен.
Почти цял месец не валяло дъжд и всичко изсъхвало.
Една жена работела в градината си и се молела в душата си:
„Господи, за всички няма да стигне, дай дъждец само на моята градинка“.
Този човек по това време минавал наблизо. Вдигнал ръка и извикал:
– Какво е това „на моята градинка“! За всички се моли не само за себе си!
Постът може да се сравни с археологически разкопки.
Когато премахваме първите слоеве земя, правим по-смели движения. Копаем без да се страхуваме, че нещо можем да докоснем.
Но колкото по-дълбоко копаем, толкова по-внимателни трябва да ставаме. За това археолозите захвърлят лопатите и хващат четките.
Така човек работи над себе си. Неговата душа се разкрива слой след слой. Най- напред се виждат очевидните страсти.
Например, човек е склонен да пие алкохол. Той решава, че ако премахне пиенето, всичко ще се оправи. Спира да пие, но се открива следващия пласт, където има други страсти, които са незабележими, но не са по-малко коварни.
Когато човек преодолее и тях, се появява нещо още по-потайно … Тук вече се действа с повишено внимание.
Ето с такива интензивни „саморазкопки“ се занимава поста. Той помага на човек да проникне дълбоко в своята душа, защото това е единствения начин да се промени според Божията воля.
Едно от благословенията, които са ни дадени след отминаващата работна седмица са дните за почивка. Време, в което да се отделим от всичко.
Силата, която ни е необходима за предстоящите събития, можем да получим само в уединение.
Враните летят на ята, вълците ходят по групи, но лъвът и орела се уединяват.
Силата не идва в писъка и шума, а в тишината.
Езерото трябва да се успокои, за да могат небесата да се отразят в него.
Исус обичаше народа, но често се отделяше вечер, за да бъде сам, далеч от тълпите. Изкачваше на върха на планината и говореше със Своя Баща.
В нашето напрегнато време трябва да се отделяме от шума на ежедневието, за да бъдем насаме с Господа. Нужно ни е такова време, за да получим подкрепа и сила от Бога.
Всяка жадуваща душа за Господа, трябва да има своя „Светая Светих“, за да пристъпва и пребивава в Неговото присъствие.
С тях кафето е по-вкусно. Стоплят премръзналата душа.
Сгряват премръзналите ви длани. Рисуват слънце сред мрачните облаци на всекидневието.
Рядкост ли са слънчевите хора?
В тях човек може да се влюбва веднага.
Те рисуват света ярко за хората с най-светли краски.
Благодарна съм им, че правят света по-топъл и по-ведър.
Навярно ще кажете, че такива хора не се срещат. Това са пълни глупости и всичко е такова, каквото си е винаги.
Не се лъжете!
Има такива хора и когато ги видя им се усмихвам и им се радвам…….
Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.
Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.
Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.
Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.
Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.
Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.
Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.
Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.
По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.
Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.
– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. – Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.
Не тя усещаше нещо друго в себе си.
– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.