„Растете в благодатта и познаването на нашия Господ и Спасител Исус Христос“.
Бог иска да израснем духовно и да стане като Исус Христос. Как да направим това? Като част от парите си ги инвестираме в своя личен растеж.

Можете с помощта на парите си, да развият умения и образова себе си, за да стане по-добър лидер, по-добър оратор, по-добър в молитва или просто по-добър човек.

Да, но вие не сте като колата си, не приличате и на вашия апартамент, дивана или дрехите ви.

За това не се изкушавайте да използват парите си за комфорт, а ги използвайте, за да инвестират в нещо, което ще промени вашия характер.

Това означава, че всеки път, когато използвате парите си, за да си купи християнска книга, вярвам, че всеки от вас има Библия, ако нямате по-добре си купете, тя ще ви помогне да растете духовно. Така инвестирате във „Фонд растеж.“

Аз все още имам Библия. Тя е моят навигатор и спътник в живота, защото съм минала през нея толкова много пъти и съм разсъждавала над Божиите истини.

В Библията се казва: „Защо иждивявате пари за онова, което не е хляб, И трудът си за това, което не насища? Послушайте Ме с внимание и ще ядете благо, И душата ви ще се наслаждава с най-доброто“.

Можете да похарчите парите си за нездравословна храна или за да подхраните душата си. Изберете храната за душата, тя ще ви помогне да растете духовно.

Въпреки, че през този ден  се радваше на ласкавото прощаване със слънцето, златните листа и добро настроение, Ники от сърце мразеше 15 септември.

И не защото е необходимо да става по-рано, когато е необходимо, той можеше да е събуди призори, дори много по-рано. Не и защото започваше традиционната, еднообразна учебна година. На Ники винаги му бе интересно и забавно да научава нови неща, но само ако виждаше полза в тях.

Работата бе в друго.

На въпроса на майка си:

– Няма ли най-сетне да се стегнеш и да започнеш сериозно да учиш?

Ники излагаше своите аргументи относно „нерадостното“ учене:

– Там ме учат неща, които не са ми полезни за живота. Карат ме да зубря и ме тъпчат със знания, от които и даром не се нуждая. Това е като да подарят малък велосипед на три колела на подрастващ. Той не ти е нужен, но не трябва и да го изхвърляш.

– И към какви други знания ще се насочиш? – с голяма доза ирония го попита баща му.

– Бих искал, израствайки да уча не това, което ми задават, а това към , което се стреми душата ми. В училище ми налагат не дисциплина, а тъпа покорност на по-големите.

– По-добре се учи и бъди като всички, – посъветва го майка му.

– Не разбирате ли, че оценките не са най-главното нещо? – възмути се Ники. – Важно е какво умееш в живота.

– Ако завършиш с добра диплома училище, ще постъпиш в по-добър ВУЗ, а след това ще си намериш и по-престижна работа, – каза баща му.

– На която ще се изгърбвам до пенсия, – продължи Ники мисълта на баща си, – а след това с почести ще ме изритат с пожелание: „Старей и укрепвай в здраве!“ Оставайки с една пенсия, половината от която отива за хапчета, а другата в помощ за децата и внуците, които нямат никакви планове за живота, защото отиват наникъде ….

– Тогава какво предлагаш, умнико? – строго го погледна баща му.

– Виж в живота всичко е на обратно? – подчерта важно Ники. – Грешиш, но тези грешки са твоя най-добър учител. Ако не умееш да правиш грешки, няма да се научиш на нищо. Животът те препъва, млати и измъчва, докато не почерпиш знание от грешките си.

Когато видя угрижените физиономии на родителите си Ники смирено каза:

– Простете ми, съвсем не исках да ви развалям настроението. Винаги съм се стремял да бъда себе си.

Баща му въздъхна и вече по-спокойно каза:

– Знанието е сила. Бъди силен, придобивай необходимите знания, които ще променят живота ти към по-добро. Ти трябва да бъдеш силен, иначе за какво ще ти е всичкото това училище и знанията, които ти се преподават там?

Ники мечтаеше да е силен физически и да помъдрява все повече от ден на ден.

– Развивай се, – каза насърчително баща му. – Живей така, че да те запомнят с добро …

За Ники тези думи звучаха тържествено, но безсъдържателно. Та нали той бе умник, ще се справи с живота.

„Какво разбират родителите от истинско обучение, необходими знания, компетентност….?“

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Когато се изпълни определеното време и настъпи световната есен, Бог ще изпрати ангелите си да приберат реколтата си. Какво ще намерят те в полето на нашите сърца?

Това време ще настъпи за всеки от нас, преди времето на общата жътва.

Не бива да униваме. Погледнете, сеяча сее и на камък и в тръните край пътя. Това означава, че в него има надежда и за голите полета.

Ние знаем от живота на светиите, колко често душата изглежда окончателно окована от греха, заслепена от страстите, упорита да върши зло.

Но изведнъж почвата става дълбока, изпълнена с плодотворни сили, чиста от вредни примеси и чужди семена.

Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.